— Или пък нещо такова — заплашително отрони Алсана.
— От какво се страхуваш, Алси? Ти самата казваш — той е второ поколение, остави го да си върви по пътя. Да, и виж ме мен, дрън-дрън-дрън — може за теб да съм позорна племенница, Алси, но с обувките се прехранвам много добре. - Алсана погледна недоверчиво към черните, високи до коляното ботуши, които Нина беше скроила, изработила и сега носеше. — Живея си съвсем приличен живот — разбираш ли, имам си принципи. Просто ти казвам — той вече е във война с чичо Самад. Само това му липсва — с тебе да се разправя.
Алсана изръмжа в къпиновия си чай.
— Ако държиш да се притесняваш за нещо, лельо, притеснявай се заради тия от КЕВИН, с които се влачи непрекъснато. Откачени са. И са си сган, мамка му. Събрани от кол и въже. Например Мо, сещаш се… да бе, месарят от фамилията Хусейн-Исмаил — от страната на Ардашир. Точно така, този. И тъпият Шива от ресторанта — и той прогледнал за вярата!
— Браво на него — тросна се Алсана.
— Само че това няма нищо общо с истинския ислям, Алси. Те са политическа група. Само ако знаеш що за политика е това! Едно от малките копеленца ни заплаши с Максин, че сме щели да се пържим в адските казани. Явно сме най-низшата форма на живот, по-долу от голите охлюви. Врътнах му топките на 360 градуса. Ето от тези хора трябва да се притесняваш.
Алсана поклати глава и махна с ръка на думите на Нина:
— Не разбираш ли? Притеснявам се, че ми отнемат момчето. Вече изгубих едно. Не съм виждала Маджид от шест години. Шест години. А тези хора, Чинковите, те прекарват повече време с Милат от мен. Поне това разбираш ли?
Нина въздъхна, повъртя едно от копчетата на блузата си, но като видя сълзите в очите на леля си, все пак мълчаливо кимна.
— Милат и Айри често ходят там на вечеря — тихо започна Клара. — Затова Алсана, тоест леля ти и аз се чудехме… дали не би отишла някой път с тях, ти изглеждаш млада, държиш се като млада и би могла да отидеш и…
— После да докладвам — завърши Нина и подбели очи. — Да проникна в лагера на врага. Горките хора — дори не знаят с кого си имат работа, а? Вече са под наблюдение, а представа си нямат. Направо като в шибаните "Трийсет и девет стъпала".
— Да или не, безсрамнице?
Нина изстена:
— Да, лельо. Добре, щом трябва.
— Много благодаря — заяви Алсана и си допи чая.
Всъщност Джойс изобщо не беше хомофобски настроена. Тя харесваше гей мъже. И те я харесваха. Дори в университета, без да иска, бе организирала около себе си малък гей фенклуб — група мъже, които виждаха в нея хибрид между Барбара Стрейзанд, Бети Дейвис и Джоан Бейз и се събираха веднъж на месеца да ѝ сготвят вечеря и да се възхищават на усета ѝ към облеклото. Така че Джойс не можеше да е хомофобски настроена. Но гей жени… нещо в лесбийките объркваше Джойс. Не че не ги харесваше. Просто не можеше да ги проумее. Джойс разбираше защо мъже обичат мъже; самата тя бе посветила целия си живот на любовта си към мъжете, така че чувството ѝ беше познато. Затова пък представата жена да обича жена беше толкова далеч от когнитивните ѝ разбирания за света, че тя просто не можеше да я смели. Самата представа. Просто не схващаше. Господ ѝ е свидетел — опита. През седемдесетте надлежно изчете "Кладенецът на самотата" и "Ние и нашите тела" (там имаше една малка глава по въпроса), а неотдавна прочете и гледа "Портокалите не са единственият плод"[43], но нищо не помогна. Не че я дразнеха. Просто не виждаше смисъл. Затова когато Нина се появи на вечеря под ръка с Максин, Джойс, напълно обсебена, се взира в тях през цялото време, докато ядяха супата (леща с ръжен хляб). Първите двайсет минути седя като вцепенена и останалите членове на семейството бяха принудени да изнесат обичайното си чалфънско представление без ключовата ѝ роля. Все едно беше хипнотизирана или обгърната от плътен облак, а през мъглата чуваше откъслеци от разговори на масата, в който не участваше.
— Ами, да почнем от задължителния чалфънски въпрос какво се занимавате?
— С обувки. Правя обувки.
— Аха. Хм. Опасявам се, че не е точно тема за интригуващ разговор. А прекрасната дама?
— Прекрасната дама мързелува. Нося обувките, които тя прави.
— Аха. Значи не учиш в колеж, така ли?
— Не, не ми се разправяше с колежи. Нещо проблем ли има?
Нина също зае отбранителна позиция: