— Преди да попитате — и аз не съм учила в колеж.
— О, не исках да те поставям в неудобно положение…
— Не сте.
— Всъщност изобщо не е чудно… Знам, че не сте най-академичното семейство на света.
Джойс усещаше, че нещата вървят зле, но не можеше да отвори уста да ги заглади. Милион опасни двусмислици дебнеха вътре в гърлото ѝ и ако им отвореше и най-тесен процеп (!), като нищо щяха да изскочат през устата ѝ. Маркъс, който нямаше сетива дали е обидил някого, продължаваше бодро да сипе нелепости:
— Двечките сте страшно изкушение за всеки мъж.
— Не думай.
— О, с лесбийките винаги е така. Освен това съм сигурен, че някои господа все пак имат известен шанс, но пък вие вероятно ще предпочетете красотата пред интелекта, така че май едва ли бих се класирал.
— Изглеждате страшно уверен в интелекта си, господин Чалфън.
— А не трябва ли? Нали знаете, много съм умен.
Джойс не откъсваше очи от тях и си мислеше: Кой на кого разчита? Кой кого учи? Кой кого усъвършенства? Кой опрашва и кой отглежда?
— Ами, чудесно е да видим още един представител на семейство Икбал на масата, нали, Джош?
— Аз съм Бегам, не Икбал — заяви Нина.
— Все си мисля — нехайно продължи Маркъс, — че от мъж Чалфън и жена Икбал ще се получи страхотна комбинация. Като Фред и Джинджър. От вас — секса, от нас — чувственост или нещо такова. А? Вие сте в състояние да държите един Чалфън в напрежение — с вашата икбалска стихия. Индийска страст. Забавното във вашето семейство е, че първото поколение до един са тра-ла-ла, но на второто поколение главата общо взето се е наместила.
— Виж сега — никой не нарича роднините ми тра-ла-ла, ясно? Даже и да са такива. Ако реша, аз ще си ги наричам тра-ла-ла.
— Ето на, опитай се да говориш правилно. Може да кажеш "никой не нарича роднините ми тра-ла-ла", но твърдението ти няма да е вярно. Защото хората ги наричат и ще ги наричат както си искат. Кажи нещо като "не бих искала хората да наричат…" и тъй нататък. Дребна работа, но хората ще се разбират помежду си много по-добре, ако не злоупотребяват, с думите и езика.
Маркъс бръкна във фурната, за да извади основното ястие (пилешка яхния), и точно в този момент Джойс отвори уста, а оттам по необяснима причина изскочи следното:
— Спите ли си на гърдите вместо на възглавници?
Вилицата на Нина, която тъкмо се насочваше към устата ѝ, спря на милиметър от носа. Милат се задави с парче краставица. Айри с мъка се опитваше да прибере долното си чене по-близо до горното. Максин се изкиска.
Джойс обаче не трепна. Тя беше потомък на онзи тип хладнокръвни жени, които са продължавали напред през африканските тресавища дори когато местните носачи са захвърляли товара си и са тръгвали да се връщат; дори когато белите мъже са се облягали на пушките си и са клатели глави. Беше замесена от същото тесто като дамите от граничните пущинаци на Запада, които, въоръжени само с Библия, пушка и мрежести перденца, отстрелвали тъмнокожите, прииждащи от хоризонта към равнините. Джойс не знаеше какво е отстъпление. Не би помръднала от мястото си.
— Просто защото в индийската поезия често се говори за гърди като възглавници, пухкава пазва, пазва възглавница. Просто… просто се чудех дали бялото спи на кафяво или както би могло да се очаква — кафявото спи на бяло? Ако човек поразтегне метафората с възглавницата, нали разбирате, чудно ми е от коя… страна…
Мълчанието бе дълго, широко и подчертано. Нина поклати глава с отвращение и шумно пусна приборите в чинията си. Максин започна да барабани с пръсти по покривката в ритъма на операта "Вилхелм Тел" на Росини. Джош беше на ръба на сълзите.
Накрая Маркъс отметна глава, плесна с ръце и пусна гръмогласния си чалфънски смях.
— И на мен цяла вечер този въпрос ми се върти в главата. Браво, чалфънска майко!
Така за пръв път в живота си Нина бе принудена да признае, че леля ѝ е съвсем права.
— Искаше доклад, ето ти пълен доклад: тия са луди, крейзи, хлопат им всички дъски, направо са за връзване, тотални, неспасяеми откачалки. Всички до един.
Алсана кимна с отворена уста и помоли Нина да разкаже за трети път историята за десерта, когато Джойс, докато сервирала плодовия кейк, попитала дали на мюсюлманките им е трудно да приготвят тестени сладкиши с тези дълги черни чаршафи — платът около ръцете не влизал ли в тестото? Нямало ли опасност да се подпалиш цялата на газовата печка?
— Изперкали са отвсякъде — заключи Нина.
Както обаче най-често става в такива случаи, когато потвърждението дойде, никой не знае какво да прави с информацията. Айри и Милат бяха на шестнайсет години и не се уморяваха да повтарят на майките си, че вече са на възраст, на която законът им позволява всевъзможни неща и могат да вършат каквото искат и когато поискат. Клара и Алсана не виждаха изход, освен да сложат ключалки по вратите и решетки на прозорците. На всичкото отгоре положението се влоши. Айри прекарваше все повече време в попиване на чалфънизма. Клара я забеляза да потръпва при разговор със собствения си баща и да се мръщи на популярното вестниче, което Клара четеше в леглото. Милат изчезваше от къщи с цели седмици, връщаше се с чужди пари и с акцент, който подскачаше необуздано от окръглените гласни на Чалфънови до уличния език на бандата от КЕВИН. Успяваше да докара Самад до крайна безпричинна ярост. Не, не беше съвсем безпричинна. Причина имаше. Милат не беше нито едното, нито другото, нито с едните, нито с другите, нито мюсюлманин, нито християнин, нито англичанин, нито бенгалец, живееше някъде по средата, точно както подсказваше презимето му — Зулфикар, кръстосване на две саби.