Ако това беше приказка, сега щеше да е моментът да се появи капитан Дърам на бял кон. Не може да се каже, че нямал данни. Не като да не бил хубав, снажен, силен, не като да не искал да ѝ помогне или да не я обичал (о, той наистина я обичал, точно както англичаните обичали Индия, и Африка, и Ирландия; тъкмо в любовта е проблемът, хората не се отнасят добре с тези, които обичат) — всичко това е вярно. Може би просто обстановката била неподходяща. Може би на крадена земя нещата просто не завършват с щастлив край.
Всъщност, когато се връща след първия трус, Дърам намира острова опустошен, две хиляди души вече мъртви, пожарища по хълмовете, части от Кингстън потънали в морето, глад, ужас, цели улици, погълнати от земята; но нищо не го ужасява толкова, колкото мисълта, че може би никога повече няма да види любимата си. Вече разбира какво означава любовта. Стои насред градския площад самотен и покрусен, заобиколен от хиляди черни непознати лица; единствената друга бяла фигура освен него е статуята на Виктория, която петте вторични труса са завъртели с няколко градуса и сега тя стои сякаш с гръб към народа. Не е далеч от истината. Не британците, а американците разполагат с ресурс да изпратят значителна помощ и в момента три военни кораба, пълни с провизии, се спускат от Куба надолу покрай брега. Това е голям рекламен успех за американците, което съвсем не се нрави на британското правителство, а подобно на останалите англичани Дърам не може да преодолее чувството на наранена гордост. Той още възприема тази земя като своя, ако иска — да ѝ помага, ако иска — да я наказва, въпреки че тя вече е доказала, че има собствено мнение. Запазил е достатъчно от английското си образование, за да се почувства унизен пред гледката на двама американски войници, слезли на брега без разрешение (всяко слизане трябва да мине през Дърам или началниците му), които стоят пред своето консулство и нахално си дъвчат тютюна. Странно усещане е тази безпомощност: да разбере, че има друга страна с повече възможности от англичаните да спаси този малък остров. Странно е усещането да гледа към океана от абаносови кожи и да не може да открие едничката, която обича, едничката, която мисли, че притежава. Защото Дърам има нареждане да стои тук и да вика имената на шепата слуги, икономи и прислужнички, малцината избрани, които англичаните ще вземат със себе си в Куба, докато пожарите утихнат. Ако знаеше фамилното ѝ име, Бог му е свидетел, щеше да го извика. Въпреки цялото обучение, така и не го научи. Така и не я попита.
Ала не заради този пропуск великият учител капитан Дърам бе запомнен като смотаняк в аналите на Боудъновата фамилия. Въпреки трудностите той бързо открил къде е тя; в тълпата съзрял малката ѝ братовчедка Марлийн и я изпратил с бележка до черковната зала, където момичето за последно видяло Амброзия да пее със Свидетелите и да благодари за Страшния съд. Докато Марлийн тичала колкото я държали изплашените ѝ крачета, Дърам спокойно закрачил — бил убеден, че всичко вече е приключило — към Кралския дом, резиденцията на сър Джеймс Суетнам, губернатора на Ямайка. Там помолил да направят изключение за Амброзия — един "образована негреса", — за която възнамерявал да се ожени. Тя не била като другите. Трябвало да ѝ се намери място с него на следващия заминаващ кораб.
Когато искаш да управляваш чужда земя обаче, се научаваш да не правиш изключения. Суетнам направо му рекъл, че на корабите му няма място за черни курви или добитък. Обиден и копнеещ за отмъщение, Дърам намекнал, че Суетнам няма никаква власт, доказателство за което било пристигането на американските кораби, а като последен удар споменал двамата американски войници, които видял на британска почва без разрешение, нахални парвенюта на земя, която не притежават. "Дали няма да изхвърлим и бебето заедно с мръсната вода — попитал Дърам, зачервен като домат, потърсил доводи в религията на притежанието, негово рождено право, — тази страна не е ли все още наша? Толкова ли е лесно да падне властта ни — с няколко земни труса?"