Някъде в кашата на всичките разговори и обсъждания Милат си спомни за момиче на име Карина Еди-коя си, която бе харесвал. И тя го бе харесвала. А чувството ѝ за хумор беше невероятно, освен това се грижеше за него, когато му беше зле, и той се грижеше за нея посвоему, носеше ѝ цветя и прочие. Сега му се струваше толкова далечна, като игра на челик от детството.
И толкова.
У Джонсънови имаше проблем. Айри беше на път да стане първата Боудън или Джоунс (евентуално, може би, ако всичко е наред, пу-пу, с Божията милост, стискаме палци), влязла в университет. Шестиците ѝ бяха по химия, биология и религия. Искаше да учи стоматология (бяла якичка! Двайсет хиляди лири годишна заплата и нагоре!) и всички бяха много доволни от това, обаче в същото време тя искаше да си вземе "една година отпуска" и да замине за Африка (малария! Бедност! Тения!), което доведе до тримесечна открита война между нея и Клара. Едната страна искаше финансиране и позволение, другата страна бе категорична, че няма да осигури нито едно от двете. Конфликтът бе продължителен и горчив и всички посредници бяха или отпращани с празни ръце (Щом е решила, нищо не може да я разубеди — Самад), или замесени в словесната война (Защо да не иде в Бангладеш, ако пожелае? Искаш да кажеш, че страната ми не е достатъчно добра за твоята дъщеря ли? — Алсана).
Патовото положение така се беше задънило, че територията бе разделена и разпределена; Айри завзе стаята си и тавана, Арчи — добросъвестен опонент — успя да си издейства стаята за гости, телевизор и сателитна чиния, а Клара окупира всичко останало, като банята бе обща територия. Тряскаха се врати. Край на приказките.
На 25 октомври 1991 година в 01:00 часа Айри предприе среднощна атака. От опит знаеше, че майка ѝ е най-уязвима в леглото; късно нощем говореше кротко като дете, умората ѝ докарваше подчертано фъфлене; именно по това време човек можеше да се надява да изкрънка нещо от нея: джобни, ново колело, по-късен час за прибиране. Толкова изтъркана тактика, че до този момент Айри не се бе замисляла да прибегне към нея в разрешаването на този най-жесток и най-продължителен конфликт с майка си. Но идеите ѝ се бяха изчерпали.
— Айри! Какввв…? Пошреднощ е… Лягай ши…
Айри отвори още малко вратата и в стаята нахлу светлината откъм коридора.
Арчи си пъхна главата под възглавницата.
— Мамка му, скъпа, един посред нощ е! Някои от нас утре са на работа.
— Искам да говоря с мама — твърдо отсече Айри и застани край леглото. — През деня не ми говори, затова съм принудена сега.
— Айри, моля те… Шкапана съм… Ишкам да пошпя…
Не просто искам една година отсрочка, нуждая се от това. Важно е — аз съм млада, искам да натрупам житейски опит. Цял живот живея в това тъпо предградие. Тук всичко се повтаря. Искам да поживея малко навън и да видя свят... И Джошуа ще го направи, само че неговите родители го подкрепят!
— Виж, ние не можем да си го позволим — изръмжа Арчи, като си подаде главата изпод възглавницата. — Ние не сме на сладка работа в научната сфера, нали така?
— Не ме интересуват парите — ще си намеря работа, все нещо ще измисля, трябва ми само вашето разрешение! И на двама ви. Не мога да прекарам шест месеца извън къщи и всеки ден да се тормозя от мисълта, че сте ми сърдити.
— Е, скъпа, не зависи от мен, разбираш ли. Майка ти е…
— Да, татко. Благодаря, че ми каза — то се вижда от самолет.
— Ох, добре — изпухтя Арчи и се обърна към стената. — Ще си запазя коментарите за друг път…
— Стига, татко, нямах предвид… Мамо? Би ли се изправила, за да мога да ти разбирам? Опитвам се да разговарям с теб? А така все едно си водя монолози? — занарежда Айри с абсурдна интонация, понеже модните в момента австралийски сапунки учеха всички английски деца да завършват изреченията си въпросително. — Чу ли ме, искам позволение от теб, а?
Дори в тъмното Айри можеше да види как Клара се мръщи.
— Пожволение за какво? Да вървиш и да жяпаш горките бедни негррри? Като доктор Ливингштън, шигур? Т'ва ли научи от ония Шалфънови? Щото ако това е целта, и тука можеш да го пррравиш? Прошто си шеди и ме жяпай шешт мешеца!