— Няма нищо общо! Искам да видя как живеят другите хора!
— И докато го прравиш, да те претррепят някъде! Що не идеш при шъшедите — там живеят други хора! Иди виж как живеят!
Бясна, Айри стисна топката на креватната табла и заобиколи откъм страната на Клара.
— Защо не се изправиш като хората и не поговориш с мен нормално, не с този абсурден момичешки гл…
В тъмното Айри ритна чаша с вода и инстинктивно ахна, докато студената течност се процеждаше между пръстите ѝ и по килима. После, докато последните капки се оттичаха, изведнъж изпита странното и гадно усещане, че нещо я ухапва.
— Ох!
— О, за бога — възкликна Арчи и като се протегна към нощната лампа, натисна копчето. — Сега пък какво?
Айри погледна да види на какво се дължи болката. Беше удар под кръста — дори в условията на кървава война като тази. В дясното ѝ стъпало се беше впило изкуствено чене, към което обаче нямаше прикрепена уста.
— Мили боже! Каква е тая гадост!
Но въпросът беше излишен; още докато думите се оформяха в устата ѝ, Айри вече бе събрала две и две. Нощния: глас на майка ѝ. Съвършеното дневно произношение — като на бяла жена.
Клара бързо посегна към пода и издърпа зъбите си от стъпалото на Айри, след което, понеже вече беше късно да се крие, ги остави директно на нощното си шкафче.
— Шташлива ли си шега? — уморено попита Клара. (Не че имаше специална причина да не ѝ каже. Просто така и не беше намерила подходящ момент.)
Но Айри беше на шестнайсет и на тази възраст всичко ѝ се струваше нарочно. От нейната камбанария това бе поредната точка от дълъг списък с родителски лицемерия и неистини, нов пример за дарбата на Джоунс/Боудън да крият някои истории в тайна- истории, които никой никога не разказва, минало, което така и не успяваш да разбулиш докрай, слух, в който не дълбаеш, — в което не би имало нищо лошо, стига дните да не бяха осеяни с улики, с насочващи следи; шрапнел в крака на Арчи… снимка на странен бял дядо Дърам… името "Офелия" и споменаването на "лудница"… колоездачна каска и стар калник… миризмата на пържено от "О'Конълс"... смътен спомен за пътуване с кола посред нощ и как махаш с ръка на момче, което се качва на самолет… писма с шведски марки, Хорст Ибелгауфтс, ако не бъде доставено, да се върне на изпращача…
О, каква заплетена мрежа плетем! Милат беше прав: тези родители са увредени хора — липсващи ръце, липсващи зъби. Тези родители са пълни с информацията, която би искал да узнаеш, но си твърде уплашен да чуеш. Само че Айри вече не искаше, умори се. Писна ѝ никога да не успява да се добере до цялата истина. Връщаше обратно на изпращача.
— Е, скъпа, не бъди толкова шокирана — приятелски се обади Арчи. — Някакви си зъби, какво толкова. Ето, вече знаеш. Не е краят на света.
Само че беше — в известен смисъл. Чашата преля. Айри се върна в стаята си, натъпка си бумагите от училище и някои дрехи в голяма раница и навлече дебело палто над нощницата. В първия момент си помисли за Чалфънови, за няма и секунда, но вече знаеше, че там няма да намери отговори, а само нови възможности за бягство. Освен това те разполагаха само с една стая за гости, която Милат бе окупирал. Айри знаеше къде трябва да отиде — дълбоко в утробата, където единствено автобус номер 17 би могъл да я закара в този час на нощта, седнала на горния етаж, на седалките, украсени с драйфано, кандилкайки се четирийсет и седем спирки, преди да стигне до местоназначението си. Но в крайна сметка стигна.
— Мили боже! — смотолеви Хортенс, застанала на прага с железни ролки на главата и мътен поглед. — Айри Амброзия Джоунс, това ти ли си?
15 Чалфънизъм срещу боудънизъм
И така — там стоеше Айри Джоунс. Шест години по-голяма от последния път, в който се бяха виждали. По-висока, по-широка, с гърди и без коса, по чехли, които се показваха изпод дълго палто с качулка. Там стоеше и Хортенс Боудън. Шест години по-стара, по-ниска, по-широка, с гърди до корема и без коса (макар да си бе създала странния навик да си слага ролки на перуката) и по чехли, които се показваха изпод дълъг пеньоар на дунапренени баклавички в бебешко розово. Ала съществената разлика се състоеше в това, че Хортенс беше на осемдесет и четири. И нямаше нищо общо с класическото дребно мило бабе — беше закръглена и яка; тлъстините така изпъваха кожата ѝ, че епидермисът доста се озорваше да се набръчка. Все пак осемдесет и четири не е като седемдесет и седем или шейсет и три; на осемдесет и четири не ти предстои друго освен смъртта, досадно упорита. Беше изписана на лицето ѝ така, както Айри никога преди не я бе виждала. Смесица от очакване, страх и блажено успокоение.