Макар докато слизаше по стълбите към подземния апартамент на Хортенс да установи и някои разлики, Айри остана смаяна от липсата на промяна. Някога тя бе редовен гост на баба си — скришни посещения с Арчи, докато майка ѝ е на занятия в колежа — и всеки път си тръгваше с нещо необикновено: маринована рибешка глава, кнедли с чили, упоритите думички на откъслечен псалм. Ала на погребението на Даркъс през 1985 година Айри се изпусна, призна за тези визити и Клара еднозначно ги прекрати. Все пак с баба ѝ продължиха да се чуват по телефона от време на време. И до, ден днешен Айри получаваше кратки писъмца върху разчертани листа с по някой екземпляр на "Стражева кула" вътре. Понякога Айри поглеждаше майка си в лицето и различаваше чертите на баба си: величествените скули, котешките очи. Но не беше заставала очи в очи със старицата от шест години.
Колкото до къщата, там все едно бяха минали шест секунди. Все така мрачна, все така влажна и все така под земята. Все така разкрасена със стотици фигурки с нерелигиозни сюжети ("Пепеляшка на път за бала", "Госпожа Тидлитъм показва на малките катерички как да стигнат до пикника"), всяка чучната на самостоятелно каренце, ухилени една на друга, развеселени от мисълта, че някой е в състояние да плати сто и петдесет лири на петнайсет вноски за долнопробни фигурки от порцелан и стъкло като тях. Огромен гоблен от три части, чието изработване Айри помнеше, сега висеше на стената над камината, като първата картина изобразяваше как помазаните редом до Исус властват с него на небето. Всички до един бяха руси и синеоки, излъчваха толкова вътрешен мир, колкото им позволяваше евтината прежда на Хортенс, и гледаха надолу към голямата тълпа, която също изглеждаше щастлива, макар и не колкото тях, и се радваше на вечния земен рай. Голямата тълпа на свой ред гледаше със съжаление към неверниците (най-многолюдната група) — мъртви в гробовете си и натъпкани един връз друг като сардини.
Единственият липсващ елемент беше Даркъс (когото Айри си спомняше смътно като смесица от мирис и очертания; нафталин и влажна вълна); неговият огромен празен фотьойл обаче си стоеше — все така вмирисан, стоеше си и телевизорът — все така включен.
— Леле, Айри, я да та видя! Нямаш даже блузка, рожбе сигур си измрръзнала, чедо! Трепериш кат' шушулка! Тем' перратура! С таз температура ли ми идеш у дома?
В присъствието на Хортенс беше важно никога да не са признава, че си болен. Лечението, както в повечето ямайски домакинства, беше винаги по-болезнено от симптомите.
— Добре съм. Няма ми нищо…
— Тъй ли? — Хортенс долепи дланта на Айри върху своето чело. Ей т'ва си е баш темперратура. Я пипни!
Айри пипна. Гореше като адски огън.
Ела тук. — Хортенс грабна едно одеяло от фотьойла на Даркъс и го метна около раменете на Айри.
Влизай бъррзо в кухнята и мирувай. Рраззтичала мисе по нощите гола, да ѝ се виждат зрамотиите! Пиеш един горещ чай от момордика[48] и марш в леглото!
Айри прие миризливото наметало и последва Хортенс в кухничката, където двете седнаха.
— Я да те видя.
Хортенс се наведе над фурната с ръце на кръста.
— Гаче ли смъртта ти е гонила опинците. Как зтигна тука?
И на този въпрос човек трябваше много да внимава какво отговаря. Ненавистта на Хортенс към лондонския обществен транспорт ѝ беше голяма утеха в старостта. От една думичка като мотриса тя можеше да извлече мелодия (северната линия), която да се разработи до ария (метрото) и да разгърне в тема (наземния транспорт), след което грандиозно да развихри в оперета (за вредата и несправедливостите на британските железници).
— Ъъъ… С автобуса. Номер седемнайсет. На втория етаж беше студено. Може да съм понастинала.
— Какво ти тука "може", гозпожичке! Защо изобщо си дошла с автобуса, като се тътри трри часа. Чакаш на кучия зтуд, а като се качиш — прозорците зейнали и дорде зтигнеш, си вкочанен почти до смъррт. — Хортенс сипа в шепата си малко безцветна течност от пластмасово шишенце. — Ела тука.
— Защо — подозрително я изгледа Айри. — Какво е това?
— Нищо не е. Идвай. Махни очилата.
Хортенс се приближи със свита шепа.
— Не в окото! Нищо ми няма на окото!
— Зчига се гевези. Нищо няма да ти слагам в окото.
— Само ми кажи какво е — примоли се Айри, докато се мъчеше да отгатне към кое точно отверстие се е прицелила баба ѝ, и изпищя, когато шепата стигна лицето ѝ и плисна течността от челото до брадичката.