— Ааа! Пари!
— Одеколон — обясни Хортенс. — Гори темперратурата. Не, не го бъррши! Той си знае работата.
Айри изскърца със зъби, докато болката от убождането на хиляда иглички не стихна до болка от убождането на петстотин иглички, после на двайсет и пет и накрая остана само топла вълна, като след плесница.
— Тъъй! — някак победоносно възкликна вече изцяло разсънилата се Хортенс. — Най-после си избягала от оназ безбожница, значи. И гррип да хванеш по пътя! Хм… Не всички ще те винят за стореното, не всички, не… Кой по-добре от мене знае що за стока е оназ жена. Не се свърта вкъщи, в главата ѝ само — изми и — софии, зарязала мъж и щерка гладни и голи. Че кой ще ѝ стои, мили боже! Тъъй… — въздъхна и постави меден чайник на котлона. — Писано е: И вие ще избягате в долината между моите планини, защото долината между планините ще стига чак до Асал. Ще бягате така, както бягахте от земетресението в дните на Озия, царят на Юда. И Йехова, моят Бог, ще дойде заедно с всички свети личности. Захария 14:5 Накрая добрите ще избягат от злите. 0, Айри Амбррозия… Знаех си, че накрая ще дойдеш. Всички чада божии накрая се завръщат.
— Бабо, не съм дошла да откривам Бога. Искам просто да уча на спокойствие тук и да си събера мислите. Имам нужда да остана за няколко месеца — поне до Нова година. Ох… ъъъ… нещо съм замаяна. Може ли един портокал?
— Да, накрая всички се връщат при нашия Бог Исус — продължи Хортенс на себе си, докато слагаше парченцата горчив пъпеш в чайника. — Тез днешните партакали не ги бива, чедо. Днеска плодовете ги тъпчат с химия. И цветята. Не вярвам Господ да ще да си харча пенсийката за кекава плазтмаса. Вземи си фурми.
Айри се намръщи на сбръчкания плод, тупнат пред нея.
— Зарязала си значи Аррчибалд при оназ хубостница… горкият Аррчибалд… винаги съм го харесвала — тъжно поклати глава Хортенс, докато търкаше с два сапунени пръста кафеникавата пяна от една чаена чаша. — Нищо против него самия. Той си е мъж, та дрънка. Блажени миротворците. Том ми мяза на миротворец. Ама не зтава така работата, не става! Черно и бяло не се водят, хубаво от тях не става. Нашию бог Исус не е рачил да се омесваме. Затуй и направил таквач суматоха сред Божиите синове, га решили да строят Вавилонската кула. Искал всички да си стоят отделно. Понеже там Бог обърка езика на цялата земя и оттам Бог разпръсна хората по цялата земя. Битие 11:9[49]. Нищо хубаво няма да излезе, ако ги омесиш. Не е рредно. Тебе не те броя, то се знай — добави тя след малко. — Ти си едничкото хубаво нещо, излязло от таз… Леле, все едно мене си гледам в огледалото — повдигна тя брадичката на Айри с набръчканите си пръсти. — Имаш мойта фигура… едър кокал…да знайш! Кръст, крак, дупе, цица. Майка ми беше същата. Даже си кръстена на майка ми.
— Айри ли? — напъваше се да я слуша Айри, но вече усещаше как влажната мъгла на треската я тегли навътре.
— Не бе, чедо, Амброзия. Напитката, от която се живее вечно. Така… — заключи тя и плесна с ръце, сякаш улови с тях следващия въпрос на Айри, — ще спиш в хола. Нося ти завивка и възглавница, а утре ще говорим. Аз ставам в шест, че имам рработа със Свидетелите, та не си и помисляй да ми се въргаляш след седем. Чу ли, рожбе?
— Ммм. Ами старата стая на мама? Не може ли просто да спя там?
Хортенс пое половината тежест на Айри върху рамото си и я придружи до хола.
— Не, не може. Има една рработа сега — подхвана Хортенс загадъчно. — Но може да почака до утре, да ти обясня. Затова не се страхувайте от тях, защото няма нищо скрито, което да не бъде разкрито — произнесе тихо тя вървешком. -И нищо тайно, което да не стане явно. Т'ва е Матей, 10:26.
Единственото време, когато си струваше да се стои в този подземен апартамент, бяха зимните сутрини. Между 5 и 6 сутринта, докато слънцето е все още ниско, светлината се стрелваше през предния прозорец и окъпваше хола в жълто, нашарваше със светли петна дългия и тесен парцел общинска земя (2 на 10 метра) и доматите придобиваха ведра лъскавина. В 6 сутринта човек почти можеше да си представи, че е в дървена барачка някъде в Европа или поне на приземния стаж на къща в Торкий на брега на Ламанша, а не под земята в Ламбет. Блестеше толкова ослепително, че не се виждаха релсите там, където свършваше зелената ивица, нито забързаните крака, които всеки ден тъпчеха покрай прозореца и навяваха прахоляци през решетката на стъклото. В шест сутринта всичко бе обвито в бяла светлина и нашарено с изкусни сенки. Гушнала чаша чай край кухненската маса, примижала срещу тревата, Айри виждаше през прозореца само лозя; флорентински пейзажи, а не хаотично скупчени парчета ламбетски покриви; привидя ѝ се смугъл мускулест италианец, който къса гроздови зърна и ги мачка под стъпалата си. Малко по-късно роденият от слънцето мираж изчезна и цялата сцена бе захлупена под огромен облак, който остави след себе си само порутени едуардиански къщи. Странични коловози, наречени на името на лекомислено дете. Тесен парцел общинска земя, където почти нищо не вирее. И един бял като платно кривокрак риж мъж с ужасна стоика и гумени ботуши, който тъпчеше в градинската кал и се мъчеше ди отлепи от подметката си остатък от смачкан домат.