— Т'ва е господин Топс — представи го Хортенс, докато прекосяваше енергично кухнята с тъмнокафява рокля с незакопчани телени закопчалки, стиснала в ръка шапката си с килната на една страна изкуствена китка. — Голям помощник ми е, откак Даркъс се помина. Мехлем за тревогите ми, балсам за духа ми. — Тя му махна. Мъжът се изправи и ѝ махна в отговор. Айри проследи с очи как онзи вдигна две найлонови торби с домати и закрачи през градината с особената си клатушкаща се походка към задния вход на кухничката.
— Той е единствен, дет' успя да накара нещо да изррасте там. Такваз рреколта домат не си виждала! Стига зяпа, Айри Амбррозия, ми ела и ми закопчей рроклята. Живичко, дорде не са ти паднали облещените зъркели.
— Той тук ли живее? — изумена прошепна Айри, докато се опитваше да събере двете половини на роклята над масивните ѝ хълбоци. — В смисъл, с теб?
— Не в тоз смисъл, дето си го мислиш — изсумтя Хортенс. — Просто ми е помощ в старините. Господ да го благослови и да опази душата му. Дай сега таз игла!
Айри ѝ подаде дългата игла за шапка, сложена върху кутия за масло. Хортенс намести изкуствените карамфили върху шапката си и безмилостно ги промуши, след което провря иглата обратно във филца, като остави да стърчи навън петсантиметрово сребърно острие — немски островръх шлем.
— Не ме гледай такваз стресната. Така е удобно за всинца ни. На жената ѝ трябва мъж из къщата, иначе не стават работите. Двамата с гос'ин Топс сме стари пушки, воюваме юнашки на божия фронт. Преди време и той премина към вярата на Свидетелите и кариеррата му тръгна бързо и сигурно. Аз чаках педесе лета, дорде ме пуснат да върша нещо друго в Залата на царството, освен да чистя — каза тъжно Хортенс, — ама те не щат жени да се месят в истинските църковни рработи. Виж, гос'ин Топс е затрупан, та сегиз-тогиз ми дава да помагам. Много добър човек. Ама пък домашните му са едни противни, тююю… — закахъри се тя под сурдинка. — Бащата е ужасен човек, комарджия и куррвар… та затуй и го поканих човека да дойде да живее при мене, дето ще стои така празна стаята, и нали като си замина Даркъс… Много образовано момче. Но никога не се е женил. Женен е за църквата, о, да! И вече шест години ме нарича госпожо Боудън, никога не ми с рекъл другояче. — Хортенс въздъхна леко. — И през ум не му минава да се държи неприлично. Едно иска в тоз живот — да е от помазаните. О, как му се възхищавам. Много се промени човекът, все към добро. Да знаеш какви изискани ги реди сега! Мани друго, ами и от тръби разбира, от канализации. Как е температурата?
— Не е висока. Последна закопчалка… ето, готово.
Хортенс буквално отскочи от Айри и се завтече да отвори на Райън.
— Ама, бабо, той защо живее…
— Тъй, трябва да си хапнеш таз сутрин. Щом гориш — обяд, настинал ли си — глад. Ей тез домати ще опържим с банан за готвене, и малко от снощната рриба. Ше ги кавардисам и после, хоп, в микровелето.
— А не беше ли: щом гориш — глад…
— Добрутро, гос'ин Топс.
— Добро да бъде и за вас, гос'жо Боудън — поздрави Райън, докато затваряше вратата зад себе си и събличаше грейката, под която се видя евтин син костюм със златно кръстче медальон на яката. — Вярвам, сте вече в относително пъуна готовност? Не би било уместно да закъсняваме, бих желал да сме в залата екзактно в седем.
Райън все още не беше забелязал Айри. Наведен, тръскаше калта от ботушите си. При това кошмарно бавно, както и говореше, докато прозирните му клепачи пърхаха като на човек в кома. От мястото, където стоеше, Айри го виждаше само наполовина: риж бретон, присвито коляно, маншет на ръкав от риза.
Но гласът му бе достатъчно картинен и колоритен: говореше на лондонски кокни диалект, но някак шлифован; изказ, върху който явно е било поработено — изпускаше основни съгласни и прибавяше други звукове там, където никога не им е било мястото, а цялата тази кавалкада от думи препускаше през носа, с минималното участие на устата.