— Знаех си, че ще ме разбереш. Защо ли не говорих с теб по-рано, ама пусто не ме свърта вкъщи напоследък, а и да те засека, Милат все се навира. Сериозно, адски се радвам, че се видяхме.
— Аз също. Изглеждаш различен.
Джош посочи небрежно дрехите си — вече не се обличаше като типичния зубрач.
— Човек не може вечно да носи старите джинси на баща си.
— Не може.
Джошуа плесна с ръце.
— Така, запазил съм си билет за Гластънбъри и може и да не се върна. Запознах се с едни типове от МАНЕЖ и отивам с тях.
— Но сега е март. Сигурно няма да заминеш преди лятото.
— Джойли и Криспин — така се казват — твърдят, че може да тръгнем по-рано. Малко ще поскиторим.
— Ами училището?
— Щом ти се чупиш, значи и аз мога… няма да ме оставят да повтарям, я. Имам си Чалфъновата глава на раменете, все пак. Просто ще се върна за изпитите и после пак изчезвам Айри, трябва да те запозная с тях. Те са просто… невероятни. Той е дадаист. А тя — анархист. Ама истински. Не като Маркъс. Казах ѝ за Маркъс и за скапаната му турбомишка. Според нея той е опасен. А дори може да е психопат.
Айри се замисли.
— Ммм, едва ли.
Джош си метна фаса на паважа, без да го загаси.
— И отказвам месото. В момента ям само риба, но това са половинчати работи. Ще стана ебаси вегетарианеца.
Айри вдигна рамене, не знаеше какво точно да му отговори.
— Има какво да добавим към старото мото, нали?
— Старото мото ли?
— Огънят се гаси с огън. Само с екстремни действия може да се докопаш до човек като Маркъс, ебаси — екстремизъм дупка. Той самият даже не разбира колко е изтрещял. Няма смисъл да се държиш разумно с него, защото си въобразява, че е самият разум. Как да се държиш с такива персони? Освен това, отказвам и кожата… в смисъл кожени дрехи и всякакви други животински продукти. Желатин и подобни.
След като позяпа за кратко преминаването на няколко крака в кожени обувки, маратонки и токчета, Айри каза:
— Това ще оправи нещата.
На първи април се появи Самад. Целият в бяло, на път за ресторанта, смазан и смачкан като разочарован светец. Аха да се разплаче. Айри го пусна да влезе.
— Здрасти, госпожице Джоунс. Как е баща ти?
Айри се усмихна, сякаш бе очаквала въпроса.
— Виждаш го по-често от мен. Как е Бог?
— Чудесно, благодаря. Да си виждала напоследък непрокопсания ми син?
И преди Айри да успее да произнесе следващата си реплика, Самад избухна в плач. Наложи се да го заведат в хола, да го настанят във фотьойла на Даркъс и да му донесат чаша чай, преди да може да продължи.
— Какво не е наред, господин Икбал?
— Че какво е наред?
— Да не се е случило нещо с татко?
— О, не, не… Арчибалд е добре. Той е като реклама за пералня. Издържа на всичко.
— Тогава какво?
— Милат. Не съм го виждал от три седмици.
— Боже! Питахте ли у семейство Чалфън?
— Не е при тях. Знам го къде е. Скочил е от тигана право в огъня. Заминал е на някакъв лагер с ония откачените, със зелените папийонки. В спортен център в Честър.
— Майчице.
Айри преметна крак връз крак и извади цигара.
— Не съм го виждала в училище, но не си давах сметка от колко отдавна. Но щом знаете къде е…
— Не съм дошъл да го търся. Тук съм, за да те помоля за съвет, Айри. Какво да правя? Ти го познаваш — как да му отворя очите?
Айри прехапа устни, както правеше майка ѝ.
— Ами не знам… ние не сме толкова близки, колкото преди… предполагах, че Маджид е причината… липсва му… Така де, той никога не би си признал… ама Маджид му е брат близнак и сигурно ако го види…
— Не, не. Не, не, не. Де да беше това решението. Аллах ми е свидетел колко надежди възлагах на Маджид. А сега той ми казва, че се прибирал обратно, за да изучава английско право — с парите на ония Чалфън. Искал да прилага човешките закони, вместо божиите. Нищо не е научил от уроците на Пророка — Аллах да го благослови и с мир да го дари! Майка му, разбира се, е доволна. Но мен само ме разочарова, нищо друго. По англичанин от англичаните! Казвам ти, Маджид няма да помогне на Милат, нито Милат на Маджид. Двамата изгубиха пътя. Отклониха се от живота, който бях планирал за тях! Очаквам и двамата да се оженят за някои Шийла и да ме вкарат без време в гроба. А исках само две добри мюсюлмански момчета. О, Айри… — Самад взе свободната ѝ ръка и я погали тъжно и с обич. — Не знам къде сбърках. Ти го учиш, ама то не слуша, защото е надуло "Пъблик Енеми" до дупка. Ти му показваш пътя, а то кривва но пътечката към проклетия Съюз на адвокатите. Ти го напътстваш, а то се изтръгва от ръцете ти и право в спортния център в Честър. Опитваш се всичко да върви по план, а нищо не става както си очаквал…