Де да можехте да започнете отначало, мислеше си Айри, де да можехте да ги заведете обратно при извора, към началото на историята, към родината… Но не го каза на глас, защото Самад вероятно го знаеше. И двамата съзнаваха, че това също е толкова безсмислено, колкото преследването на собствената сянка. Вместо това Айри измъкна ръката си изпод неговата, сложи я отгоре и на свой ред го погали.
— О, господин Икбал, не зная какво да кажа…
Няма думи. Онзи, дето го изпратих у дома, се прибира стопроцентов англичанин — адвокат с бял костюм и смешна перука. А другият, дето е тук, е платен терорист и фундаменталист със зелена папийонка. Понякога се чудя, защо изобщо ми пука — горчиво каза Самад и в гласа му издайнически прозвуча придобитият след двайсет години в страната английски акцент. — Така е, наистина. Напоследък ми се струва, че стъпи ли човек в тая държава, сключва сделка с дявола. Даваш си паспорта на гишето, удрят ти печат, искаш да изкараш малко пари, да почнеш отнякъде… ама те гложди един ден да се върнеш! Че кой ще иска да остане? Студено, влажно, отвратително; кофти храна, ужасни вестници — кой ще иска да остане? На място, където никога не си добре дошъл, най-много да те търпят. Само те търпят. Все едно си животно, което най-после са научили да ходи по нужда навън. Кой ще иска да остане? Ама вече си сключил сделката с дявола… и тя те тегли надолу, докато един ден разбираш, че вече не можеш да се върнеш, децата ти са неузнаваеми, губиш чувството си за принадлежност.
— Е, това не е вярно, абсурд.
— И постепенно се отказваш от самата идея за принадлежност. Изведнъж цялата тази работа, чувството ти за принадлежност, ти се струва голяма долна лъжа… и започвам да вярвам, че родното място е случайност, всичко е случайност.Но ако човек повярва в това, тогава накъде? Тогава какво прави? Нима изобщо ще има значение?
Докато Самад описваше тази въображаема картина с ужасен поглед, Айри засрамено откри, че страна, в която властват случайностите, за нея е рай. Свобода.
— Разбираш ли, чедо? Знам, че ме разбираш.
Но всъщност имаше предвид следното: един и същ език ли говорим? От едно и също място ли идваме? Еднакви ли сме?
Айри го стисна за ръката и закима енергично в опит да прогони сълзите му. Какво друго би могла да му каже, освен онова, което той искаше да чуе?
— Да — прошепна, — да, да, да.
Когато същата вечер Хортенс и Райън се прибраха у дома след дълги събрания и молитви, и двамата бяха превъзбудени. Предстоеше дългоочакваната нощ. След като засипа Хортенс с хаотични указания за шрифта и оформлението на последната си статия за "Стражева кула", Райън отиде в коридора, за да се обади до Бруклин и да получи новините.
— Ама аз мислех, че той се консултира с тях.
— Да, да, така е… но последното потвърждение, както разбираш, трябва да дойде от самия господин Чарлз Уинтри от Бруклин — каза Хортенс, останала без дъх. — Какъв ден само! Какъв ден! Помогни ми да вдигнем пишещата машина… Тук на масата я искам…
Айри направи каквото ѝ казаха и дотътри огромната стара пишеща машина "Ремингтън" в кухнята, сложи я пред баба си. Хортенс ѝ подаде купчина листа, изписани със ситния почерк на Райън.
— Сега ще ми диктуваш, Айри Амброзия, ама бавно… а аз ще печатам.
Айри чете около час и половина, поразена от кошмарния засукан стил на Райън, подаваше коректора при нужда и стискаше зъби при всяко прекъсване от страна на автора, който се явяваше през десет минути в стаята, за да си коригира словореда или някой параграф.
— Гос'ин Топс, свързахте ли се вече?
— Още не, гос'жо Б., все още не. Господин Чарлз Уинтри е много зает. Ще опитам пак.
Едно изречение, изречение, казано от Самад, се въртеше из уморения мозък на Айри — Понякога се чудя защо изобщо ми пука. —И сега, когато Райън не беше наблизо, Айри видя своя шанс да го изрече на глас. Макар и с внимателно подбрани думи.
Хортенс се облегна назад и сложи ръце в скута си.
— От много време правя това, Айри Амбррозия. Чакам още откакто бях момиченце с три четвърти чорапи.
— Но няма смисъл…
— Какво знайш ти за смисъла? Нищо. Вярата на Свидетелите — там са моите коррени. Тя бе добра с мен, когато никой друг не беше. Тя беше единственото хубаво нещо, което ми даде майка, и няма да го зарежа сега, точно когато сме толкоз близо до края.
— Ама, бабо, не е… ти няма даже…
— Виж сега. Аз не съм като Свидетелите, дето просто ги е страх да умрат. Просто ги е страх. Искат всички други да умрат, само те — не. Това не е причина да си посветиш живота на Исус Христос. Аз имам други цели. Още се надявам, че ще бъда сред помазаните, нищо че съм жена. Цял живот това съм искала. Искам да бъда там до Господ, да правя закони и да вземам решения. — Хортенс процеди въздуха през зъбите си продължително и шумно. — Така ми е омръзнало от църквата да ми казват, че съм жена, че нямам образование. Всеки само се чуди как да те образова; на това да те образова, на онова да те образова… Ей това им е бил винаги проблемът на жените в това семейство. Да се правим, че иде реч за учене, когато иде реч за борба между волята на различни хора. Ако обаче аз бях от онез сто четирийсет и четири хиляди, никой нямаше дори да се опита да ме образова, мен! Това щеше да е моя работа! Щях да си правя мойте си закони и нямаше да ме е еня какво мислят другите. Дълбоко в себе си майка ми беше много волева — и аз съм същата. Бог е свидетел, че и майка ти беше същата. И ти си същата.