Маркъс стисна очи. Ненавиждаше тази конструкция. Отвътре му напираше да отговори с аналогично граматическо извращение: "Да, няма да запаля"; "Не, ще запаля".
— Извинете, казвах, че…
— Чух ви — отговори тихо той и се обърна надясно да види с кого дели единствената ръкохватка между двата стола в дългата редица пластмасови седалки. — Защо да не го правя?
Раздразнението му се стопи при вида на натрапницата — стройна, симпатична азиатка със съблазнителна пролука между предните зъби, камуфлажни панталони и висока конска опашка, стиснала в скута си (представете си!) екземпляр от научно-популярната му книга, издадена през миналата пролет (в съавторство с писателя Съри Т. Банкс), със заглавие "Бомби и тела с часовников механизъм: приключения в генетичното ни бъдеще".
— Защото в "Хийтроу" не се пуши, умнико. Не и в тази зала. Особено пък лула. Столовете са прилепени един до друг, а аз имам астма. Достатъчно причини ли изредих?
Маркъс сви сговорчиво рамене.
— Повече от достатъчно. Хубава ли е книгата?
Случваше му се за пръв път. Да застане лице в лице със свой читател. Да срещне свой читател не къде да е, а в чакалнята на летище. Цял живот бе писал академични текстове, предназначени за малобройна, подбрана аудитория, включваща предимно хора, които познава лично. Никога не бе изстрелвал съчиненията си в света като фойерверки с непредсказуема траектория.
— Моля?
— Не се безпокойте. Няма да пуша, щом не ви е приятно. Просто ми стана интересно дали е хубава книгата?
Момичето направи гримаса лицето ѝ не беше толкова красиво, колкото му се стори отначало, челюстта изглеждаше възширока. Затвори книгата (преполовена) и погледна корицата, сякаш бе забравила какво чете.
— О, не е лоша, бих казала. Малко особена. Подривна.
Маркъс се намръщи. До книгата се стигна по идея на агента му: да издадат четиво с ясни разграничения между ерудитското и популярното писане. Маркъс написа "строго научните" статии, посветени на напредъка на генетиката в конкретна посока, а писателят отвърна с паралелен текст, в който същите идеи се интерпретираха от футуристична, художествена гледна точка в стил "ами ако едикакво си се развие едикак си" — и по тази схема всеки от тях написа по осем глави. Маркъс имаше да подсигури висшето образование на синовете си, плюс правния факултет на Маджид, и прие предложението заради парите. Засега книгата не жънеше очаквания успех и не се превърна в бестселър, а Маркъс — ако изобщо се сетеше за нея — я смяташе за провал. Ала особена? Подривна?
— Ъхъм… в какъв смисъл особена?
— Моля? На кръстосан разпит ли ме подлагате? — вторачи се подозрително в него момичето.
Маркъс се сепна. Чалфънистката му увереност униваше винаги, когато той пътуваше в чужбина, далеч от семейното лоно. Беше прям човек и не виждаше смисъл да задава уклончиви въпроси, ала напоследък осъзнаваше, че непознатите невинаги отговарят директно на директните му въпроси, както е свикнал в тесния си кръг. Външният свят — извън колежа и дома му — изискваше думите да се доукрасяват. Особено ако изглеждаш чудато, както Маркъс определяше външността си — поостарял, с ексцентрична къдрава коса и очила без рамки по долния контур на стъклата. В такива случаи се налага да подправяш казаното, та да стане по-смилаемо. Да добавяш любезни думички като "моля" и "благодаря".
— Не ви подлагам на кръстосан разпит. Просто се чудех дали да не я прочета. Чух, че била доста добра. Стана ми интересно защо ви се струва особена.
Момичето явно реши, че Маркъс не е нито масов убиец, нито изнасилвам, отпусна лице и се облегна назад.
— О, не знам. "Особена" май не е точната дума. По-скоро е зловеща.
— Защо?
— Е, генното инженерство си е зловещо.
— Така ли?
— Да, защото бърникат в организма. Смятат, че има ген за интелигентност, за сексуалност — практически за всичко, моля ви се. Рекомбинантна ДНК технология. — Момичето произнесе термина предпазливо, сякаш опипваше почвата на общата култура на Маркъс. Не забеляза разбиране по лицето му и продължи по-уверено: — Намериш ли рестриктивния ензим за определена част от ДНК, си в състояние да включиш и изключиш всичко… като стерео, да му се не види. Това причиняват на горката мишка. Зловещо е и още как! Да не споменаваме патогенните, тоест болестотворни организми в лабораторните стъкленици, дето са навсякъде. Уча политология и някак… абе какви ги вършат тия, по дяволите! И кого искат да изтрият от лицето на земята? Само наивник не би се досетил, че Западът възнамерява да използва тази помия срещу Изтока и арабите. Набързо да разреши проблема с фундаменталистите… Сериозно, човек, замисли се — додаде момичето в отговор на повдигнатите вежди на Маркъс, страшно е! Като я четеш тая боза, осъзнаваш колко близо до научната фантастика е науката!