— Но именно… несъмнено това е важното — подхвана Маркъс по-смутен от очакваното. — Всички животни в известен смисъл са програмирани да умрат. Съвсем естествено е. Изглежда ни въпрос на случайност, но то е, защото не разбираме процеса. Не разбираме напълно защо някои хора са предразположени да заболеят от рак. Не разбираме защо някои умират от естествена смърт на шейсет и три, а други — на деветдесет и седем. Нима не е интересно да се научи повече? Онкомишката безспорно разкрива възможност да разгледаме живота и смъртта стадий по стадий под микро…
— Да, ясно. Както и да е — прекъсна го момичето и прибра книгата в чантата си. — Време е да тръгвам към изход 52. Беше ми приятно да поговорим. И, да, непременно я прочетете. Голям фен съм на Съри Т. Банкс… Много смахнато пише.
Маркъс я изпрати с поглед, докато се отдалечаваше по широкия коридор с пружиниращата конска опашка на главата, смесва се с други тъмнокоси момичета и накрая изчезна. Тутакси изпита облекчение и с удоволствие си спомни, че самият той е за изход 32, където очакваше Маджид Икбал — съвсем различна бира, тъмна бира или както там е изразът. Разполагаше с по-малко от петнайсет минути и той заряза кафето си, което отначало беше нетърпимо горещо, но бързо стана блудкаво-хладко, и се запъти към коридора с номера на изходите под петдесети. Фразата "среща на съзнания" закръжи в главата му. Знаеше колко е абсурдно, понеже очакваше седемнайсетгодишно момче, ала все пак го мислеше, чувстваше го; усещаше вълнение, каквото бе изпитал някога, когато младият Маркъс Чалфън за пръв път прекрачи прага на тесния си университетски кабинет: удоволствие. Маркъс знаеше колко взаимно удовлетворяваща и повдигаща самочувствието и на двете страни е онази размяна на комплименти между учителя и ученика (Ах, вие сте толкова гениален, а отделяте от времето си за мен! О, и аз съм гениален, щом привлякох вниманието ви — единствен аз сред всички останали!). Но си позволяваше да се наслади на това чувство. Радваше се, че за пръв път ще се срещне с Маджид —
при това насаме! — и се надяваше да не се почувства виновен, че е наредил нещата така. Та това си беше просто низ от случайности. Колата на семейство Икбал се повреди, а хечбекът на Маркъс не беше голям. Успя да убеди Самад и Алсана, че ако дойдат с него до летището, няма да остане място за багажа на Маджид. Милат беше в Честър с КЕВИН и се говореше, че казал (в стил, напомнящ някогашната му страст по мафиотските филми): "Нямам брат". Айри имаше изпит сутринта. Джошуа отказа да влезе в една кола с Маркъс всъщност напоследък той по принцип отбягваше колите и предпочиташе природосъобразни средства за придвижване на две колела. Към този избор на Джош Маркъс се отнасяше като към повечето човешки решения от подобен калибър. Не можеш нито да ги приемеш, нито да ги отхвърлиш като идеи. За голяма част от постъпките на хората няма никакво обяснение. А при сегашното отдръпване на Джошуа Маркъс се чувстваше по-слаб от всякога. Болеше го, че дори собственият му син не е толкова отдаден на чалфънизма, колкото му се искаше. А през последните месеци хранеше огромни очаквания по отношение на Маджид (и това обяснява защо ускори ход: изход 28, изход 29, изход 30), може би бе започнал да се надява, бе започнал да вярва, че Маджид ще се превърне в маяк за дясноориентирания чалфънизъм, въпреки че чалфънизмът гинеше в гибелната пустош. Двамата щяха да се спасят взаимно. "Това не може да е религиозна вяра, Маркъс, нали — не и в религиозния смисъл на думата?" — зададе този въпрос на самия себе си, докато крачеше енергично, без да забавя ход. Докато вървеше между два изхода, въпросът го разколеба. После се опомни и отговорът го окуражи. Не е религиозна вяра, не, Маркъс, не е сляпа вяра, а нещо по-силно, по-устойчиво. Интелектуална вяра.