И така. Изход 32. Ще бъдат само двамата, най-сетне ще застанат очи в очи, преодолели пропастта между континентите; учителят и ревностният ученик, ще последва онова първо, историческо ръкостискане. Маркъс нито за миг не допусна, че е възможно нещо да се обърка. Не се беше занимавал с история (а науката го бе научила, че миналото е там, където виждаме смътно, като в огледало, докато бъдещето винаги е по-светло — там правим нещата правилно или поне по-правилно), не бе подплатен със страховити истории за това какво се случва, когато тъмнокож мъж срещне бял, и двамата с големи очаквания един към друг, но само единият разполагащ с власт. Не носеше и табелка или парче картон с изписано име като останалите посрещачи и, като се огледа пред изхода, малко се притесни. Как ще се познаят? После си спомни, че посреща близнак, и се засмя с глас. Моментът му се стори невероятен и сюблимен: от ръкава щеше да излезе момче със съвсем същия генетичен код като момчето, което той вече познава — и същевременно абсолютно различно. Възможно е да го погледне, но да не го види, да го познае, ала разпознаването да се окаже подвеждащо. Преди Маркъс да размисли какво означава това и дали изобщо означава нещо, пътниците от полет 261 на "Бритиш Еъруейс" се стекоха към него като река — бъбрива, но изтощена смугла тълпа, която свърна покрай него в последния момент, сякаш бе застанал край ръба на водопад.
"Намаскар… салам алейкум…камон ачо". Така се поздравяваха помежду си и с приятелите си от другата страна на бариерата: жени със забулени глави, жени със сарита, мъже, облечени с дрехи, съчетаващи странни материи — кожа, туид, вълна, полиестер, с бели шапчици като на Джавахарлал Неру; деца с тайвански пуловери, понесли яркочервени и жълти раници. Нахлуха в залата пред изход 32, където ги чакаха лели, шофьори, деца, служебни лица, белозъби и загорели от слънцето представители на авиолинии.
— Вие сте господин Чалфън.
Среща на съзнания. Маркъс вдигна глава и погледна високото момче, застанало пред него. Лицето на Милат, разбира се, но с по-изписани черти и някак по-младо. Очите не бяха толкова виолетови или поне не толкова наситено виолетови. Косата — с небрежен бретон в стил английски гимназист. Тялото — жилаво и здраво. Маркъс не се славеше като експерт но дрехите, но все пак успя да отбележи, че са бели, а материите явно бяха качествени — добре ушити и меки. А момчето беше красиво — дори Маркъс нямаше как да не го забележи. Липсваше му байроновското обаяние на брат му, ала го компенсираше с благородство, волева брадичка и достолепна челюст. Това обаче бяха игли в копа сено — разликите, които изпъкват, само защото приликата е толкова удивителна. Двамата бяха близнаци от гърбавите носове до големите, недодялани стъпала. Маркъс усети как го обзема смътно разочарование. Ала като оставим настрана безсъдържателната външност, помисли си Маркъс, нямаше никакво съмнение на кого всъщност прилича Маджид. Нима момчето не го забеляза сред многолюдната тълпа? Не се ли разпознаха на далеч по-дълбоко, фундаментално ниво? Не като побратимени градове или като двете половини на случайно разделена яйцеклетка, а като двете страни на уравнение — логично, същностно, неизбежно. Както е обичайно за рационалистите, Маркъс загърби рационализма си за миг, изправен лице в лице с чудото. Инстинктивната им среща пред изход 32 (Маджид бе прекосил коридора и бе тръгнал, направо към Маркъс), как се намериха сред морето от хора, поне петстотин души: каква е вероятността за подобно нещо? Изглежда невероятно като подвига на сперматозоида, насочил се слепешком към яйцеклетката.
Магическо като деленето на яйцеклетката. Маджид и Маркъс. Маркъс и Маджид.
— Да, Маджид! Най-сетне се видяхме! Имам чувството, че вече те познавам. Е, познавам те, но всъщност не те познавам. Как, по дяволите, ме позна?
Лицето на Маджид грейна и по него се разля крива усмивка с ангелски чар.
— Е, Маркъс, скъпи друже, ти си единственият бял на изход 32.
Завръщането на Маджид Махфуз Муршед Мубтасим предизвика сериозен трус у Икбалови, Джоунсови и Чалфънови.
— Не го познавам — довери Алсана на Клара след неколкодневния му престой вкъщи. — Има нещо особено у него. Казах му, че Милат е в Честър, а той не обели нито дума. Просто сви устни. От осем години не е виждал брат си! Безчувствен ли е? Самад твърди, че не е Икбал, а клонинг. Не смеем да го докоснем. Мие си зъбите по шест пъти дневно. Глади си бельото. Все едно закусваме със знаменитост като Дейвид Нивън.