Джойс и Айри посрещнаха новодошлия със същото подозрение. От години обичаха безрезервно и всеотдайно единия брат, а сега ненадейно заставаха срещу ново, макар и познато лице — все едно да пуснеш обичан телевизионен сериал и да откриеш, че друг актьор с подобна прическа изпълнява ролята на любимия ти герой. През първите две-три седмици се чудеха какво да правят. Що се отнася до Самад, той охотно би скрил момчето завинаги, би го заключил в мазето, би го изпратил в Гренландия. Ужасяваше го неизбежната поява на всички роднини (цялото племе, което слушаше благоговейно хвалбите му пред олтара на снимката в рамка) и какво ще се случи, когато зърнат Икбал-младши с папийонките му, с адамсмитовците му, с проклетите му е.м. форстъровци и атеизма му! Единственото преимущество бе промяната у Алсана. Къде са мултивитамините? В най-горното чекмедже вдясно, Самад Миа. Да, там са, да. Първия път той почти подскочи от уплах. Проклятието се беше обезсилило. Никакви "може би, Самад Миа", "сигурно, Самад Миа". Да, да, да. Не, не, не. Фундаменталните отговори. Изпита благословено облекчение, ала то не му стигаше. Синовете му го бяха разочаровали. Болката бе непоносима. Тътреше се из ресторанта, забол очи в пода. Обадеха ли се чичовците и лелите, отклоняваше въпросите или чисто и просто лъжеше. Милат ли? В Бирмингам е, работи в джамията, да, възражда вярата си. А Маджид? Да, скоро ще се жени, да, много добър младеж, иска да си намери хубаво бенгалско момиче, да, спазва традициите, да.
И така. Първо поиграха на смяна на местата всеки се премести с една позиция вляво или вдясно. Милат се прибра в началото на октомври. Отслабнал, с гъста брада и мълчаливо решен да не се среща с брат си на политическа, религиозна или лична територия.
— Остане ли Маджид — заяви Милат (а ла Де Ниро този път), — аз си тръгвам.
И понеже Милат изглеждаше слаб, изморен и с безумен поглед, Самад му каза да остане. Маджид нямаше друг избор, освен да се пренесе у Чалфънови (за огорчение на Алсана), докато разрешат проблема. Джошуа — разгневен, че поредният Икбал го измества от сърцата на родителите му — отседна в дома на семейство Джоунс, а Айри, уж прибрала се у дома (след едногодишния "отпуск", както го наричаха), по цял ден беше у Чалфънови. Помагаше на Маркъс, попълвайки двете си банкови сметки ("Лято '93 в амазонската джунгла" и "Ямайка 2000"), често работеше до късно нощем и спеше на дивана.
— Децата ни не са при нас, заминаха в чужбина — обясни Самад по телефона на Арчи с толкова меланхоличен глас, че Арчи се почуди да не би приятелят му да рецитира поезия. — Чужденци в чужди земи.
— По-скоро са се запилели някъде — отвърна мрачно Арчи. — Казвам ти, ако събирах по пени всеки път, когато видя Айри през последните два месеца…
Щял да събере има-няма десет пенса. Айри била между чука и наковалнята — като Ирландия, като Израел, като Индия. Безизходно положение. Застояла ли се у дома, Джошуа започвал да я хока, задето се е забъркала с мишката на Маркъс. На Айри не ѝ достигаха нито аргументи, нито смелост да отговаря на въпросите му — редно ли е да се патентоват живи организми, правилно ли е да се имплантират патогени в животни. Айри не знаеше и така, с инстинкта на баща си, мълчеше като гроб и странеше. У Чалфънови обаче, където през лятото беше на пълен работен ден, трябваше да се оправя с Маджид. Тук ситуацията беше невъзможна. Работата ѝ за Маркъс, започнала преди девет месеца като безметежно сортиране на папки, се бе увеличила седемкратно. Заради интереса към експериментите на Маркъс ѝ се налагаше да разговаря с медиите, да организира срещи, да чете купища писма; заплатата ѝ съответно бе увеличена и сега получаваше колкото секретарка. И точно в това се състоеше проблемът: тя беше секретарка, а Маджид — довереник, чирак и ученик; той придружаваше Маркъс в пътуванията му и наблюдаваше изследванията му в лабораторията. Златното дете. Избраникът. Не само с блестящ ум, но и обаятелен. Не само обаятелен, но и благороден. Той бе отговорът на молитвите на Маркъс — успяваше да изплете най-сладкодумната морална защита, с професионализъм, надскачащ годините му, помагаше на Маркъс да формулира аргументи, каквито не би имал търпение да измисли сам. Маджид го насърчаваше да излиза от лабораторията, улавяше го за ръката и го извеждаше в белия слънчев свят, където го зовяха хората. Хората искаха Маркъс и неговата мишка, а Маджид знаеше как да им ги даде. Пожелаеше ли "Ню Стейтсман" двеста думи върху дебата за патента, Маджид ги пишеше, като за целта изслушваше Маркъс, превеждаше чутото на елегантен английски и превръщаше дръзките изрази на безразличен към моралните софистики учен в шлифовани философски аргументи. Поискаше ли интервю новинарският "Канал 4", Маджид обясняваше на Маркъс как да седи, как да си движи ръцете, как да накланя глава. Да не повярваш на какво е способно едно момче, прекарало живота си предимно в Читагонг, без телевизори и вестници. Маркъс — макар откак се помнеше ди ненавиждаше тази дума и да не я бе използвал от тригодишен, когато баща му му издърпа ухото заради нея — се изкушаваше да го нарече чудо. Или най-малкото изключително щастливо стечение на обстоятелствата. Момчето променяше живота му и това бе изключително щастливо стечение на обстоятелствата. За пръв път в живота си Маркъс бе склонен да признае, че е допускал грешки — дребни, разбира се, но все пак… грешки. Живял е прекалено изолиран навярно… вероятно. Отрязвал е грубо обществения интерес, проявен към работата му, навярно… вероятно. Сега виждаше възможност за промяна. А най-гениалното, най-виртуозното беше, че Маджид нито за миг не позволи на Маркъс да почувства, че чалфънизмът е опорочен по някакъв начин. Момчето ден след ден демонстрираше несломима преданост и възторг. Единствената му цел — така казваше на Маркъс — била да популяризира чалфънизма. А хората трябва да получават каквото желаят в разбираема за тях форма. Когато говореше така, думите на Маджид звучаха толкова възвишено, толкова утешително, толкова искрено, че Маркъс, който само до преди шест месеца би заплюл всякакви подобни доводи, се предаваше без възражения.