Той знаеше, да, знаеше, че най-яркият пример за прогнилата, декадентска, изродена, ненормално сексуална, агресивна западна капиталистическа култура и на логично гибелната ѝ мания по личната свобода (брошура "Изход от Запада") е холивудското кино.
Знаеше (колко ли пъти го бяха обсъждали с Хифан?), че мафиотските филми, гангстерските филми, са възможно най-лошият пример. И все пак… най-трудно му бе да се откаже точно от тях. Би дал всяка цигара с ганджа, която някога е изпушил, всяка жена, която някога е чукал, за да си върне филмите, които майка му изгори, или дори няколкото, купени по-наскоро и конфискувани от Хифан. Скъса членската си карта за "Роки Видео" и изхвърли семейното видео, за да избегне директното изкушение, но негова ли бе вината, че по "Канал 4" върви панорама на Де Ниро? Къде да се дене, когато в случаен магазин за дрехи звучи песента RaДжи Ес to Riches на Тони Бенет и се вкопчва в душата му? Най-срамната му тайна беше, че отвори ли врата — врата на кола, на багажник, на съвещателната зала на КЕВИН, на родния дом преди малко, — началото на "Добри момчета" пробягваше в ума му и се заклещваше там, където вероятно се намираше подсъзнанието му:
"Откакто се помня, винаги съм искал да стана гангстер."
Дори го виждаше изписано така, с по-едри букви, като на филмов плакат. Усетеше ли се, отчаяно се стараеше да се поправи, ала в съзнанието му цареше бъркотия и най-често бутваше вратата с рамо, отметнал глава назад а ла Лиота, и си казваше:
"Откакто се помня, винаги съм искал да бъда мюсюлманин."
Някак разбираше, че това е още по-лошо, но нямаше сили да го промени. Държеше бяла кърпичка в горния си джоб, винаги носеше зарчета, макар да нямаше представа как се играе крапс, харесваше дълги сака от камилска вълна, умееше да прави убийствени лингуини с морски дарове и нямаше представа как се готви агнешко къри. Разбираше, че това е харам, грях.
Най-лошото от всичко бе гневът у него. Не праведният гняв на Божи човек, а кипналият, свиреп гангстерски гняв на необуздан юноша, решен да се докаже, да оглави клана, да надвие другите. А щом играта се водеше в името на Бог, щом беше битка срещу Запада и арогантната западна наука, срещу брат му или Маркъс Чалфън, той бе решен да я спечели. Милат смачка фаса в парапета. Хвана го яд на неблагочестивите мисли. Но пък бяха насочени към правилната мишена, нали? Владееше основните принципи. Чист живот, молитви (задължително пет пъти дневно), пости, работа за каузата, разпространяване на посланието. И това бе достатъчно, нали? Може би. Както и да е. И бездруго нямаше връщане назад. Ще се срещне с Маджид, да, ще се срещне с него… хубавичко ще си поприказват и Милат ще излезе победител; ще нарече брат си "нищожна хлебарка" и ще излезе от срещата на четири очи още по-твърдо решен да осъществи съдбата си. Милат намести зелената си папийонка, приведе се напред като Лиота (олицетворение на заплашителен чар) и бутна кухненската врата ("Откакто се помня…"), готов два чифт очи да се вторачат в лицето му като две камери на Скорсезе.
— Милат!
— Мамо.
— Милат!
— Джойс…
("Е, щом всички се познаваме, да се залавяме за работа", продължи вътрешния си монолог Милат с гласа на Пол Сорвино.)
— И така, господа. Няма причина за безпокойство. Позволете да ви представя сина си. Маджид— Мики. Мики — Маджид.
"О'Конълс" за кой ли път. Понеже в крайна сметка Алсана прие предложението на Джойс, ала предпочете да не си цапа ръцете. Настоя надвечер Самад да изведе Маджид "някъде" с цел да го убеди да се срещне с Милат. В представите на Самад обаче не съществуваше друго "някъде" освен "О'Конълс", а дори само при мисълта да заведе там сина си го втрисаше. За да решат спора, двамата с жена му си направиха спаринг в градината. Той вече съзираше победата, когато Алсана финтира подло и му приложи стария номер с извиването на ръката и коляно в слабините. И ето ти го в "О'Конълс". Кофти идея — както и предполагаше. Когато той, Арчи и Маджид влязоха уж тихомълком, и персонал, и клиентела останаха като гръмнати. Последният непознат, дошъл тук с Арч и Сам, бе счетоводителят на Самад — дребен мъж с мише лице, който се пробва да разговаря с хората за спестяванията им (сякаш някой в "О'Конълс" имаше спестявания!) и не веднъж, а два пъти си поръча кървавица, макар да му обясниха, че не предлагат свинско. Беше някъде през 1987-а и никой не остана доволен. И сега какво? Минали, не минали пет години, и цъфва друг, този път облечен в бяло от главата до петите — обидно чист за петъчна вечер в "О'Конълс" — и далеч под мълчаливо договорената минимална възраст (трийсет и шест). Какво си е наумил Самад?