— К'во ни кроиш, Сами? — попита Джони, върлина със скръбно лице на бивш Мистър Портокалова кожа. — В гроба ли искаш да ни вкараш? А?
— Или него да вкараш? — поинтересува се Дензъл, който още не беше умрял.
— Да не е синчето, а? — полюбопитства Кларънс, който, по божията милост, също още се държеше.
— И така, господа. Няма причина за безпокойство. Позволете да ви представя сина си. Маджид — Мики. Мики — Маджид.
Мики се посмути от това представяне и застина с шпатула, от която висеше лигаво пържено яйце.
— Маджид Махфуз Мубтасим Икбал — изчурулика ведро Маджид. — За мен е голяма чест да се запознаем, Майкъл. Слушал съм много за теб.
Странно, понеже Самад не му бе разказвал нищо.
Мики продължи да се взира над рамото на Маджид към Самад за потвърждение.
— Какво? Искаш да кажеш… Онзи, дето го изпрати у дома? Маджид?
— Да, да, това е Маджид — отвърна припряно Самад, ядосан, че момчето привлича внимание. — С Арчибалд ще поръчаме обичайното, а…
— Маджид Икбал — повтори бавно Мики. — Мътните го взели! Не приличаш на Икбал. Имаш много открито… ммм… отзивчиво лице, ако схващаш.
— Но съм Икбал, Майкъл — кимна Маджид, озарявайки с поглед, изпълнен с абсолютно разбиране, Мики и останалите човешки отломки, скупчени край бара, — макар да отсъствах дълго.
— Я повтори! Чудо на чудесата! Все едно виждам… как ли се изразя… пра-пра-прадядо ти.
— Забелязах го още щом влязох, Майкъл, и душата ми прелива от благодарност — усмихна се като ангел Маджид. — Чувствам се като у дома и понеже татко и приятелят му Арчибалд обичат това място, сигурен съм, че и аз ще го обикна. Доведоха ме тук, мисля, да обсъдим важен въпрос и съм убеден в правотата на избора им - въпреки очевидно влошеното състояние на кожата ти.
Мики се слиса съвсем и с нескрито задоволство отправи отговора си и към Маджид, и към целия "О'Конълс":
— Говори добре, мамка му. Същински Лорънс Оливие, мамка му! Кралски английски, грешка няма. Чудесно момче Де да имах повече клиенти като теб, Маджид, де да беше така! Културни и прочее. А за кожата ми не се бой, тя не припарва до храната и не ми създава главоболия. Изпечен джентълмен, а? Мерете си приказките пред него.
— Обичайното за мен и Арчибалд, Мики — обади се Самад. — Синът ми ще реши какво да поръча. Ние ще седнем до пинбола.
— Да, да — каза Мики, нито способен, нито желаещ да опита да отлепи поглед от тъмните очи на Маджид.
– 'Убав костюм — промърмори Дензъл и замечтано при кара длан по белия лен. — Тъй се гиздеха англичаните у дома в Ямайка, нали, Кларънс?
Омагьосан от ангела, Кларънс кимна бавно, от устата му се проточи слюнка.
— Долу лапите вие двамцата! Къш! — размаха ръце Мики. — Оставете го на мира, ясно? Трябва да говоря с Маджид. Расте момчето, трябва да се храни. Е, Маджид, какво да ти приготвя?
Мики се надвеси над бара като преливаща от любезност продавачка.
— Яйца? Гъби? Боб? Препечена филийка?
— Бих желал — Маджид огледа внимателно менюто, написано върху прашната черна дъска на стената, и се обърна към Мики с грейнал поглед: — бих желал сандвич с бекон. Да! Сочен сандвич с бекон и кетчуп. С ръжен хляб.
О, каква борба се изписа по лицето на Мики в този момент, какво вътрешно противоречие! О, как неописуемо се разкриви! В противоборство влязоха желанието му да угоди на най-рафинирания клиент, сгъпвал някога в заведението му, и най-святото, неприкосновено правило на билярд-бар "О'Конълс": НЕ ПРЕДЛАГАМЕ СВИНСКО.
Лявото око на Мики заигра.
— Не искаш ли чудна порция бъркани яйца? Майстор съм на бърканите яйца, нали, Джони?
— Ще излъжа, ако река "не" — обади се предано Джони от масата си, макар яйцата на Мики да бяха пословично твърди и втора прясност. — Няма да се лъжем сега, да пукна ако… нали…