Маджид сбърчи нос и поклати глава.
— Добре, тогава какво ще кажеш за гъби и боб? Омлет и пържени картофки? Няма по-добри картофки на Финчли Роуд. Хайде, синко — примоли се отчаяно Мики, — мюсюлманин си, нали? Не разбивай бащиното сърце със сандвич с бекон.
— Сандвич с бекон няма да разбие сърцето на татко. По-вероятно ми се струва то да се пръсне от натрупаните наситени мазнини, които от петнайсет години поглъща в твоето заведение. Да се чуди човек — продължи невъзмутимо Маджид — дали е възможно да се заведе дело, имам предвид, да се закара на съд представител на ресторантския бранш, който не обявява съдържанието на мазнини в храната и не поставя етикет с предупреждение за вредните съставки. Да се чуди човек…
Изрече го с възможно най-сладкия и мелодичен глас, в който не се долавяше ни най-бегла следа от заплашителност.
— Разбира се, хипотетично звучи интересно — съгласи се нервно Мики. Много интересен въпрос.
— Да, и на мен така ми се струва.
— Няма спор.
Мики замълча и цяла минута търка съсредоточено котлона — дейност, в която се впускаше горе-долу веднъж на десет години.
— Е, светна като огледало… Та докъде бяхме стигнали?
— До сандвича с бекон.
При споменаването на думата "бекон" няколко чифта уши по съседните маси се наостриха.
— Дали с възможно да говориш малко по-тихичко…
— Сандвич с бекон — прошепна Маджид.
— Бекон. Добре. Ще отскоча до съседното заведение, понеже нямам бекон в момента… Ти поседни при баща си, а аз ще ти донеса сандвича. Ще струва по-скъпичко. Така де, заради допълните усилия. Ала не бой се, ще ти го сервирам. И кажи на Арчи да не се притеснява, ако няма в брой. Да плати с ваучър за храна.
— Много си любезен, Майкъл. Заповядай. — Маджид бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия.
— О, мамка му, пак ли брошура? Все едно човек гъза си не може да изтрие, ако не му тикнат брошура — ще прощаваш за езика. Брат ми Абдул-Колин ме засипва с тия пущини. Но щом е от теб, хайде, дай я.
— Не е брошура — обясни Маджид и си взе нож и вилица от подноса, — а покана за премиера.
— Моля? — развълнува се Мики (на вестникарския език, който поемаше на ежедневни дози, "премиера" означаваше камери, скъпи мацки с огромни гърди, червени килими). — Сериозно?!
— Ще видиш и ще чуеш невероятни неща — подаде му поканата Маджид.
— О! — разочарова се Мики, вперил очи в скъпата хартия. — Знам за онзи с мишката.
Знаеше за онзи с мишката от същия вестник — бяха запълнили с тази информация празното пространство между циците и други цици под заглавието на първа страница.
— Малко рисковано ми се струва… да се бъркаш в Божиите работи и прочее. Па и науката не е за моята уста лъжица.
— О, не мисля. Погледни на въпроса от гледна точка, която лично те засяга. Кожата ти например.
— Де да можех да я харижа на някого! — любезно се пошегува Мики. Писнало ми е от шибаната кожа, мамицата ѝ!
Маджид не се усмихна.
Страдаш от сериозно ендокринно заболяване. Което означава не просто юношеско акне, причинено от свръхсекреция на себум, а състояние, причинено от хормонален дефект. И близките ти са като теб, предполагам.
— Ммм… да… прав си. Всичките ми братя. И синът ми Абдул-Джими. Все пъпчиви копелета.
— Но няма да ти хареса, ако синът ти го предаде на своите синове, нали?
— Не, разбира се. В училище ме скъсваха от бъзик. Научих се да нося нож, Маджид, та до ден днешен. Да ти кажа обаче, не виждам какво може да се направи. Така съм си от години.
— Мога да те уверя, че със сигурност е възможно да се избегне — възрази Маджид (какъв специалист по въпроса за личната гледна точка). — Лесно е и спестява много страдания. Това ще обсъждаме на събитието.
— О, ако ще е такава работата, брой ме и мен! Мислех, че ще показвате някаква проклета мутирала мишка или подобно. Щом е така обаче…
— Трийсет и първи декември. Ще се радвам да те видя там — каза Маджид и тръгна към баща си.
— Доста се забави — отбеляза Арчи, когато Маджид наближи масата.
— По Ганг ли плава? — иронично попита Самад и се отмести да му направи място.
— Извинете ме. Поговорих с приятеля ви Майкъл. Изключително приятен мъж. О, да не забравя, Арчибалд — спомена, че може да му платиш с ваучър за храна.
Арчи едва не се задави с клечката за зъби, която дъвчеше.
— Какво? Сигурен ли си?
— Абсолютно. А сега, абба, да започваме.
— Какво да започваме? — сопна се Самад, без да го поглежда в очите. — Опасявам се, че вече е късно да предотвратя дяволския ход на съдбата. И искам да те уведомя, че не дойдох тук по своя воля, а защото майка ти ме помоли и защото уважавам тази клета жена повече, отколкото вие с брат ти някога сте я уважавали.