— Казах, че няма да яде това на масата ми.
Мики се почеса по челото.
— С възрастта закостняваме, а, старче?
— Казах…
— Твоя воля, абба — съгласи се Маджид със същата вбесяваща усмивка на върховно опрощение. Пое чинията си от Мики и се настани на съседната маса при Кларънс и Дензъл.
Дензъл го приветства с широка усмивка.
— Кларънс, гле'й! Белия принц. Домино му се е прииграло. Още кат ми цъфна на вратата, го усетих, че ще му се прище. За спец минава комай.
— Може ли да ви попитам нещо? — прекъсна го Маджид.
— Есте! К'во те тормози?
— Как мислите, трябва ли да се видя с брат си?
— Хм. Аз не мо'ем да кажем — отвърна Дензъл след дълъг размисъл, докато подреждаше плочките за домино.
— Мене ако питаш, видиш ми се момък, дето сам си решава — обади се предпазливо Кларънс.
— Така ли?
Маджид се обърна към другата маса, където баща му старателно демонстрираше, че не го забелязва, а Арчи човъркаше омлета.
— Аричбалд! Да се срещна ли с Милат, или не?
Арчи метна гузен поглед към Самад, после побърза да забие очи обратно в чинията си.
— Арчибалд! Въпросът е изключително важен за мен. Да се срещна ли, или не?
— Давай — поощри го кисело Самад. — Отговори му. Кажи му, щом предпочита да получи съвет от двама изкуфели старци и един почти непознат, вместо от собствения си баща. Хайде, кажи му — да се среща ли?
Арчи се сгърчи.
— Такова… не бих… искам да кажа, не съм аз тоя… ама като настоява… обаче пък, ако не…
Самад заби юмрук в гъбите на Арчи с такава сила, че омлетът се плъзна от чинията и се пльосна на пода.
— Решавай, Арчибалд! Вземи решение поне веднъж в жалкия си животец!
— Мм… Ези — да — задъха се Арчи и бръкна в джоба си за монета от двайсет пенса. Тура — не. Готови?
Монетата полетя и се завъртя във въздуха като в съвършен кадър — ту проблясваше, ту потъваше в мрак, и това се повтори няколко пъти, сякаш за да хипнотизира всички наоколо. Накрая достигна връхната точка на триумфалния си полет и започна да се снижава, описа дъга и тръгна в неправилната посока. Арчибалд осъзна, че монетата няма да се върне, а отива назад, далече зад него. Обърна се едновременно с всички останали, за да проследи изящното ѝ спускане към машината за пинбол и салтото, с което в крайна сметка се пъхна право в процепа за монети. Огромният стар звяр мигновено блесна; топчето изсвистя и се застрелка хаотично и шумно из лабиринта от люлеещи се вратички, автоматични бухалки, тръбички и звънчета, докато накрая, без ничия помощ, замря и дупката го погълна.
— Мамка му — отрони Арчибалд, видимо останал без дъх. — Каква е вероятността да се случи подобно нещо, а?
Неутрална територия. Шансът да намериш такава в наши дни е нищожен, навярно дори по-малък от номера с пинбола на Арчи. Какви камари лайна само се налага да изринеш от клоаката, за да започнеш на чисто! Раса. Земя. Собственост. Вяра. Кражба. Кръв. И пак кръв. И още. И не само територията трябва да е неутрална, ами и пратеникът, който ще те заведе до мястото, както и пратеникът, който изпраща пратеника. В Северен Лондон вече няма такива хора, няма такива места. Джойс обаче положи всички усилия да се справи с наличните ресурси. Първо посети Клара. В настоящото учебно заведение на Клара — университет, находящ се в червена тухлена сграда на югозапад от Темза — имаше една стая, която тя ползваше за подготовка в петък следобед. Неин предвидлив учител я беше снабдил с ключ. Между три и шест там не ходеше никой. Оборудване: черна дъска, няколко маси, няколко стола, две настолни лампи с подвижно рамо, проекционен апарат, насочен от тавана, картотечен шкаф, компютър. Всичко не по-старо от дванайсет години — Клара го гарантираше. Самият университет бе едва на дванайсет години. Построен върху гола поляна — никакви туземски гробища, никакви римски виадукти, никакви заровени летящи чинии, никакви основи на отдавна рухнала църква. Просто земя. По-неутрална територия, здраве му кажи. Клара даде ключа на Джойс, а Джойс го връчи на Айри.
— Защо на мен? Аз не съм замесена.
— Именно, скъпа. Аз съм прекалено замесена. Докато ти си идеална. Защото го познаваш, без да го познаваш — добави загадъчно Джойс. Подаде на Айри дългото си зимно палто, чифт ръкавици и една шапка на Маркъс с абсурден помпон най-отгоре. — Освен това си влюбена в него, макар той да не е влюбен в теб.
— Благодаря, Джойс. Благодаря, че ми напомни.
— Любовта е причината, Айри.
— Не, Джойс, никаква причина не е любовта. — Айри стоеше на прага на Чалфънови и наблюдаваше сгъстения си дъх в мразовития вечерен въздух. — Любовта е петбуквена дума, която продава застраховки "Живот" и балсами за коса. Егаси к'ъв е студ! Длъжница си ми!