Не виждам други тук.
Мене ли зяпаш?
Тъкмо се бе развихрил — изваждаше невидимите си револвери и ножове пред вратата на гардероба, — когато влезе Айри.
— Да — потвърди смутено тя. — Теб гледам.
Бързо и тихо го уведоми за неутралната територия, където щяха да се срещнат, за датата и часа. Отправи лична молба за сговорчивост, спокойствие и сдържаност (всички се изредиха да му го повтарят), а после пристъпи към него и остави студения ключ в топлата му длан. Почти несъзнателно го докосна по гърдите — на мястото между два колана, където сърцето му, пристегнато от кожените ремъци, биеше толкова силно, че тя го почувства в ушите си. Понеже ѝ липсваше опит в тази област, Айри, естествено, взе сърцебиенето, предизвикано от задържането на кръвта, за неудържима страст. Колкото до Милат, отдавна никой не бе го докосвал, а и той не бе докосвал никого. Прибавете досега на спомена, досега на десетгодишна несподелена любов, досега на дългата, предълга история — и резултатът е неизбежен.
Ръцете им се омесиха, краката им се омесиха, устните им се омесиха и двамата се свлякоха на пода с омесени слабини (къде ти по-сериозно замесване!) върху молитвената рогозка. После, внезапно и трескаво както започна, всичко свърши. Отдръпнаха се един от друг обзети от ужас, предизвикан по различни причини — Айри се сви гола в ъгъла до вратата, смутена и засрамена, защото забеляза колко се разкайва той. Милат грабна молитвената си рогозка, намести я в посока към Кааба, увери се, че не е по-високо от равнището на пода (подложена над книги или обувки), събра пръсти, насочени към кибла, и ги постави на една линия с ушите. Опря чело, нос и стъпала в пода, обърнат към Кааба, ала не заради Кааба, а в името на Аллаху та'ала. Докато той се стремеше да изпълни всичко съвършено, Айри се разплака, облече се и си тръгна. Той се стремеше да изпълни всичко съвършено, понеже вярваше, че великата камера на небето го наблюдава отгоре.
Стремеше се да изпълни всичко съвършено, защото беше фард и "онзи, който променя поклонението, става неверник" (брошура "Правилният път").
Небето не познава гняв, сравним с любов, преминала в омраза[53] и тъй нататък. Айри излезе с пламнало лице от къщата на Икбалови и тръгна право към Чалфънови, изпълнена с жажда за мъст. Не срещу Милат обаче. По-скоро в защита на Милат, защото тя винаги го бе закриляла, винаги се бе държала като неговия рицар на бял кон. Ясно значи, Милат не я обича. Според нея причината той да не я обича беше, че не може да я обича. Толкова е наранен, видите ли, че не може да обича никого повече. Айри искаше да разбере кой го е наранил така, кой му е нанесъл такава жестока рана; искаше да разбере кой го е лишил от възможността да я обикне.
Странно е това явление в съвременния свят. В тоалетните на клубовете момичетата си споделят: "Да, изчука ме и ме заряза. Не ме обичаше. Просто не умее да се справя с любовта. Толкова е сдухан, че не знае как да ме обича". Как, как се случва така? Какво в този безлюбовен век ни убеждава, че въпреки всичко сме достойни за любов във висша степен — като хора, като биологичен вид? Какво ни кара да заключаваме, че всеки, който не ни обича, е увреден, че страда от някаква липса, че нещо не му е наред? Особено ако ни с заменил за бог или за плачеща мадона, или за лицето на Исус върху питка чабата — тогава го наричаме луд. Заблуден. Назадничав. Твърдо уверени в собствената си доброта, в добротата на своята любов, изобщо не допускаме, че е възможно да има обект по-достоен за обичане и боготворене от нас. Поздравителните картички редовно ни напомнят, че всеки заслужава любов. Не всеки заслужава чиста вода. Не всеки заслужава любов непрекъснато.
Милат не обичаше Айри, а Айри бе сигурна, че непременно има виновник за това. Мозъкът ѝ работеше трескаво. Каква е причината? За чувството на малоценност у Мила! Каква е първопричината за чувството на малоценност у Милат? Маджид. Милат бе на второ място заради Маджид.
Джойс ѝ отвори и Айри се отправи право нагоре, кисела и категорично решена поне веднъж да накара Маджид да се почувства втори — този път с двайсет и пет минути, не с две. Сграбчи го, целуна го и прави любов с него гневно, свирепо без думи и без нежност. Търкаляше го насам-натам, скубеше го, забиваше нокти — доколкото ги имаше — в гърба му и когато той свърши, тя със задоволство долови леката му въздишки, все едно са му отнели нещо. Грешка беше обаче да го приема за победа. Той веднага разбра къде е била и защо сега е при него, и се натъжи. Дълго лежаха голи един до друг, а есенният светлик избледняваше в стаята с всяка изминала минута.