— Струва ми се — каза най-сетне Маджид, когато очертанията на луната станаха по-ясни за сметка на слънчевия диск, — че си се опитала да обичаш мъж така, сякаш е остров, и си корабокруширала и може да отбележиш мястото с X. Струва ми се, че е твърде късно за това.
После я целуна по челото, сякаш я благославяше при кръщение, и тя се разрида като дете.
Три следобед, 5 ноември 1992 година. Осем години по-късно братята се срещат (най-после) в неутрална стая и откриват, че гените им, тези пророци на бъдещето, са дали различен резултат. Милат е удивен от разликите. Носът, овалът на брадичката, очите, косата. Не го познава този брат и му го казва.
— Само защото искаш да е така — отбелязва подмолно Маджид.
Милат обаче е безцеремонен, не си пада по недомлъвките, на един дъх пита и си отговаря.
— Продължаваш нататък, значи, продължаваш, а?
Маджид свива рамене.
— Не зависи от мен, братко, но да, смятам да помагам. Проектът е колосален.
— Проектът е извращение. (Брошура "Светостта на Творението".)
Милат издърпва стол изпод едно от бюрата и го обкрачва с облегалката напред — като рак, уловен в капан, разкрачен и с разперени ръце.
— Приемам го по-скоро като корекция на грешките на Създателя.
— Създателят не греши.
— С други думи, продължаваш?
— И още как.
— Аз също.
— Е, ами това е значи. Решено. КЕВИН ще направи каквото е необходимо, за да възпрепятства теб и цялата ви пасмина. Точка по въпроса, край, мамицата му.
Противно на разбиранията на Милат обаче това не е филм и няма нито край, нито начало, мамицата му. Братята се впускат в спор. На моменти свадата ескалира и двамата се подиграват с идеята за неутрална територия; превръщат стаята в територия, пропита с история — минала, настояща бъдеща история (защото има и такава); вземат празната стая и я омазват със смрадливите лайна на миналото като превъзбудени деца, които се замерят с фъшкии. Обживяват неутралната стая със себе си. С всеки раздор, с най-ранните си спомени, с всяко спорно правило, с всяка оспорвана вяра.
Милат подрежда столовете, за да демонстрира модели на Слънчевата система, описан с такава изумителна яснота в Корана векове преди западната наука (брошура "Коранът и Космосът"); Маджид чертае бойното поле на Панде върху черната дъска, описва всяка възможна траектория на куршумите, а на друга дъска скицира как рестриктивен ензим прерязва като с бръснач нуклеотидна верига. Милат нарочва компютъра за телевизор — гъбата за дъската се превръща в снимката на Маджид с козела — и лично изиграва ролите на всички изкуфели чичовци, лели и братовчеди, които са се изредили на дълга върволица онази година, за да вършат скверно дело, прекланяйки се пред въпросната фотография. Маджид използва проекционен апарат на тавана, за да хвърли светлина върху написана от него статия и изрежда доводите си точка по точка, като защитава необходимостта от патентоване на генетично променени организми. Милат използва рафтовете, за да изобрази друг омразен му шкаф, който напълва с въображаеми писма между евреин учен и мюсюлманин неверник. Маджид събира три стола, пуска двете настолни лампи и ето ги — двамата братя седят в кола, разтреперени и сгушени един до друг; след минути ги разделят и хартиеният самолет отлита.
И продължават така. Продължават.
Доказват каквото е казвано много пъти досега за емигрантите — находчиви, съзидателни. Възползват се от всичко, което могат, по всяко време.
Защото често си представяме, че емигрантите са в непрекъснато движение, свободни духове, способни да сменят курса всеки момент, да приложат легендарната си находчивост на всеки кръстопът. Разказват ни за находчивостта на господин Шмутърс или за свободния дух на господин Банаджи, доплавали до Елис Айланд, Довър или Кале и стъпили на непознатата земя чисти като бели листа, без багаж, щастливи и готови да захвърлят различията помежду си на кея и да се възползват от възможностите на новото място, като се слеят с единосъщието на зелената-и-безметежна-земя-на-свободата.
Какъвто и път да им се открие, те ще поемат по него, а случи ли се той да ги отведе доникъде, е, тогава господин Шмутърс и господин Банаджи охотно ще свърнат по друг, ще си проправят пътека през Щастливата мултикултурна земя. Браво на тях. Маджид и Милат обаче не успяха да го направят. Излязоха от неутралната стая такива, каквито бяха влезли — обременени, потиснати, неспособни да се отклонят от курса и да променят своите отделни, опасни траектории. Сякаш изобщо не се придвижваха напред. Скептиците навярно биха казали, че двамата изобщо не са помръднали — че Маджид и Милат са като стрелите на Зенон, заемащи пространство, равняващо се на тях самите, и още по-страшното — равняващо се на пространството на Мангал Панде, на пространството на Самад Икбал. Двама братя в капана на секундите. Двама братя, саботиращи всички опити да се датира историята, да се проследят героите, да се предложат времена и дни, защото няма, нямало е и никога няма да има времетраене. Всъщност нищо не се движи. Нищо не се променя. Те бягат на място. Парадоксът на Зенон.