Какво обаче е целял Зенон (всеки цели нещо), каква е била гледната му точка? Някои твърдят, че парадоксите му са част от по-всеобхватна духовна програма: а) да представи многообразието и множествеността като илюзия и б) да докаже, че реалността е безкрайно протичащо цяло.
Неделимо Едно.
Защото ако реалността се дели на безкрайно много части както правеха братята онзи ден в онази стая, резултатът ще бъде парадоксален. Винаги стоиш на едно място, не се придвижваш доникъде, не напредваш.
Многообразието обаче не е илюзия. Нито скоростта, с която онези-във-врящото-и-кипящо гърне са се устремили към него. Парадокс или не, те тичат като Ахил. И ще изпреварят тези, които си затварят очите, както Ахил несъмнено е щял да накара костенурката да диша праха му. Да, Зенон е имал цел. Искал е Едно, ала светът е Много. И все пак парадоксът му е примамлив.
Колкото по-бързо бяга Ахил, за да настигне костенурката, толкова по-красноречиво костенурката демонстрира преднината си. По същия начин братята ще се втурнат към бъдещето само за да открият, че все по-красноречиво изразяват миналото си, мястото, където току-що са били. Защото казват и друго за емигрантите (бежанците, преселниците, пътниците): те са способни да избягат от историята си толкова, колкото вие — да избягате от сянката си.
18 Краят на историята и последният човек[54]
— Огледайте се! Какво виждате? Какъв е резултатът от така наречената демокрация, така наречената независимост, от така наречената свобода? Потисничество, гонения, кръвопролития. Братя, гледате всичко това по националната телевизия всеки ден, всяка вечер, всяка нощ! Хаос, безпорядък, смут. Те не се срамуват, не се чувстват неловко, нито им е неудобно! Не се опитват да се скрият, да се спотаят, да се маскират! Знаят същото, което знаем и ние: в света цари суматоха! Хората надлъж и нашир се отдават на похот, безразборни връзки, разврат, пороци, поквара и плътски удоволствия. Целият свят е покосен от болестта, наречена куфр — състоянието на отказ от единение със Създателя — и отказва да признае безкрайните блага на Създателя. И на този ден, 1 декември 1992 година, аз свидетелствам, че нищо друго не заслужава преклонение, освен единствения Създател, без съ-творец до Него. На този ден трябва да осъзнаем, че който е направляван от Създателя, не може да се заблуди и който се е отклонил от правия път, няма да стъпи обратно на него, докато Създателят не всели насока в сърцето му и не го изведе до светлината. Сега ще започна третата си лекция, която наричам "Идеологическа война" и това означава — ще обясня за тези, които не разбират — войната, свързана с тези неща… с идеологиите, насочени против братята от КЕВИН… идеология означава един вид промиване на мозъка… а на нас ни се втълпява какво ли не, братя мои, мамят ни, промиват ни мозъците! Затова ще се опитам да хвърля светлина, да обясня и разясня…
Никой в залата не би го признал, но брат Ибрахим ад-Дин Шукраллах не беше забележителен оратор, стигнеше ли се до говорене пред хора. Дори да не обръщате внимание на навика му да използва три думи там, където и една би свършила работа, да набляга върху последната дума от тройката със своите възвратно-постъпателни карибски интонации, дори и да гледате да не се впечатлявате много-много — както правеха всички, — човекът отгоре на всичко беше и външно разочароващ. Имаше малка, надве-натри скицирана брадичка, прегърбена стойка, репертоар от сковани, нелепи ръкомахания и смътна прилика със Сидни Поатие, която обаче не постигаше кой знае какво подобие, че да внуши сериозен респект. А и беше нисък. В това отношение Милат се чувстваше най-силно разочарован. През залата премина осезаема вълна на неудовлетворение, когато брат Хифан завърши своята притворна встъпителна реч и прочутият, но дребен брат Ибрахим ад-Дин Шукраллах прекоси помещението към подиума. Не че някой би настоявал един ислямски религиозен учител да е с внушителен ръст, не че дори за миг би дръзнал да допусне, че Създателят не е направил брат Ибрахим ад-Дин Шукраллах точно толкова висок, колкото Той, в цялото си свято всемогъщество, е избрал. Въпреки това човек не можеше да не си помисли — докато Хифан непохватно спускаше микрофона, а брат Ибрахим непохватно се изпъваше, за да го достигне, — не можеше да не се сети за три думи, точно в стила на брат Ибрахим: метър и шейсет.