Тяхната пламенност и ентусиазъм бяха толкова забележителни (изключителни, несравними, безпрецедентни), че малко преди брат Ибрахим да напусне своя затвор и лично да разгласи идеята за КЕВИН, тя вече се е родила вътре в общностите на чернокожите и азиатците. Радикално ново движение, в което политика и религия бяха двете страни на една и съща монета. Група, която свободно заемаше и от гарвизма[56] — американското движение за граждански права, и от размислите на Илайджа Мухаммад, но все пак спазваше буквата на Корана. Крепко единство на воините на ислямския народ. През 1992 година КЕВИН представляваше малко, но широко разпростряно тяло с крайници, стигащи чак до Единбург и нос Ландс Енд, със сърце в Сели Оук и душа на Килбърн Хай Роуд. КЕВИН: екстремистка фракция, посветена на директни, често насилствени действия, отцепническо крило, порицавано от останалата ислямска общност; популярно сред възрастовата група от шестнайсет до двайсет и пет години; обект на страх и присмех в пресата; членовете ѝ бяха събрани тази вечер в "Килбърн Хол", стъпили върху столовете и струпани чак до подпорните греди на тавана, заслушани в речта на своя основател.
— Има три неща — продължи брат Ибрахим, като хвърли бърз поглед към бележките си, — които колониалните сили желаят да ви сторят, братя от КЕВИН. Първо, те искат да ви убият духовно… о, да, нищо не е по-ценно за тях от вашето духовно робство. Вие сте прекалено много, за да се борят с вас един по един! Но ако се сдобият с разума ви, тогава…
— Ей! — опита се да прошепне един дебел мъж. — Брат Милат.
Мухаммад Хусейн-Исмаил, месарят. Както винаги, беше плувнал обилно в пот и грубо си беше проправил път през дълга редица хора, очевидно за да седне до Милат. Бяха далечни роднини и през последните няколко месеца Мо бързо се сближаваше с кръга управляващи в КЕВИН (Хифан, Милат, Тайрон, Шива, Абдул-Колин и други) посредством парите, които беше предоставил, и заявения си интерес към "по-активните" поддръжници от групата. Лично Милат все още изпитваше известно подозрение към него и не можеше да приеме едрото му немарливо лице, огромния перчем, който се подаваше от бейзболната шапка, дъха на пилешко от устата му.
— Закъснях. Трябваше да затворя магазина. Но стоях малко отзад. Слушах. Брат Ибрахим е много впечатляващ човек, а?
— Аха.
— Много впечатляващ — повтори Мо и заговорнически потупа Милат по коляното, — много впечатляващ брат. — Мо Хусейн отчасти финансираше обиколката на брат Ибрахим из Англия, затова беше в негов интерес (или поне го караше да се чувства по-добре, след като е дарил две хиляди лири) брат Ибрахим да изглежда впечатляващ. Мо наскоро се беше обърнал към КЕВИН (в продължение на двайсет години живя като сравнително правоверен мюсюлманин) и ентусиазмът му към групировката беше двояк. Първо, просто се чувстваше поласкан, откровено поласкан, че явно го считат за достатъчно преуспял бизнесмен мюсюлманин, който да налива пари. При нормални обстоятелства би им показал вратата — или как да си напълнят току-що заклано, съвсем прясно пиле, — но истината беше, че Мо се чувстваше малко уязвим по онова време, тънкокраката му жена, ирландката Шийла, тъкмо го беше напуснала заради един кръчмар; чувстваше се някак скопен, затова когато от КЕВИН помолиха Ардашир за пет хиляди и ги получиха, а Надир от конкурентната халал месарница им даде три, Мо се включи като истински мъж и също даде своята лепта.
Втората причина за присъединяването на Мо беше по-лична. Насилието. Насилието и обирите. Цели осемнайсет години бе притежавал най-известната халал месарница в Северен Лондон, толкова известна, че той успя да си купи и имота в съседство и да разшири бизнеса си, като включи и търговия със захарни изделия. През този период, докато въртеше и двата магазина, стана жертва на сериозни директни нападения и обири — по график, три пъти в годината. И тук не се включват безбройните юмруци в главата, пъргавите удари с железен лост, ловките ритници в слабините или всички останали нападения, които не водеха до проливане на кръв. За тях Мо не уведомяваше дори жена си, камо ли полицията. Не: сериозно насилие. Мо беше намушкван с нож общо пет пъти (ах), изгуби връхчетата на три от пръстите си (ъъъх), чупиха му и краката, и ръцете (оооу), гориха му ходилата (цссс), избиха му зъбите (туп-туп) и добре че задникът му беше месест — там попадна куршум от въздушни пушка (бум). Прас. А Мо беше грамаден мъж. Мъж канари със собствено мнение. Побоите изобщо не го смириха, нито го накараха да си държи езика зад зъбите или да ходи с наведена глава. Никому не остана длъжен. Но беше сам срещу цяла армия. Нямаше кой да му помага. В самото начало, първия път, когато през януари 1970 година получи удар с чук в ребрата, той наивно съобщи за случилото се в местния полицейски участък, в резултат на което бе удостоен със среднощна визита от петима полицаи, които го ритаха до несвяст. Оттогава насилието и обирите станаха постоянна част от живота му — печален зрелищен спорт, наблюдаван от старците мюсюлмани и младите майки мюсюлманки, които идваха при него да си купуват пилета, но скоропостижно си излизаха, уплашени да не би те да са следващите. Насилие и обири. Виновниците варираха от ученици, които се отбиваха в бакалията да си купят бонбони (ето защо Мо пускаше хлапетиите от "Гленард Оук" само едно по едно; разбира се, това не променяше нищо — те просто се редуваха да го пребиват самостоятелно), грохнали пияници, подрастващи гангстери, родителите на подрастващите гангстери, обикновени фашисти, необикновени неонацисти, местният отбор по билярд, а също отборите по дартс и футбол, плюс орди кресливи секретарки с бели полички и смъртоносни токчета. Тези най-различни хора имаха най-различни възражения към него: пакистанец е (пробвай се да обясниш на якото, пияно рекетьорче, че си от Бангладеш); половината му стока е странно пакистанско месо; има перчем; пада си по Елвис ("Харесваш Елвис, значи? А, пакистанска муцуно? Така ли?"); цената на цигарите в магазина му; колко е далече от родината си ("Що не се върнеш там, откъдето си дошъл?", "Ако се върна, как ще ви снабдявам с цигари?" Прас); или просто изражението на лицето му. Но всичките тези хора имаха помежду си едно общо нещо: бяха бели. И през годините този простичък факт беше допринесъл за политизирането на Мо повече, отколкото всякаквите партийни пропаганди, митинги и петиции, които светът можеше да предложи. Този факт го беше приютил по-здраво под крилото на вярата му, отколкото ако го беше посетил самият ангел Джабраил. Последната капка, с която чашата преля (ако можеше да се каже така), капна месец преди присъединяването му към КЕВИН, когато трима бели "младежи" го завързаха, изритаха го надолу по стълбите към мазето, откраднаха всичките му пари и подпалиха магазина. Спаси го това, че имаше хипермобилни ръце (заради многократно чупените китки) — така успя да се развърже. Но се беше уморил все да е на прага на смъртта. Когато КЕВИН му пъхнаха в ръцете брошура, в която се обясняваше, че бушува война, той си помисли: "Така ли било, мамка му". Най-после някой говореше на неговия език. Мо вече осемнайсет години се намираше на фронтовата линия в тази война. И КЕВИН като че ли разбираха, че не е достатъчно: че не стига децата му да са добре, да посещават хубаво училище, да вземат уроци по тенис, да са толкова светли, че едва ли някой ще им посегне с пръст. Добре е. Но не достатъчно добре. Той искаше известна разплата. Заради себе си. Искаше брат Ибрахим да застане на този подиум и да направи пред всички дисекция на християнската култура и Западния морал, да ги направи на пух и прах. Искаше някой да му обясни извратената същност на тези хора. Искаше да се запознае с тяхната история и политика, да разбере къде се корени причината. Искаше да разбере що за изкуство имат, що за наука, да разбере какво харесват и какво не понасят. Но празните приказки не биха го удовлетворили; беше се наслушал на приказки (Били драснал едно заявленийце… Би ли бил така любезен да опишеш точно как изглеждаше нападателят…), а и приказките не можеха да се сравняват с действията. Мо искаше да знае защо тези хора продължават да го пребиват почти до смърт. А после искаше да стане и да пребие почти до смърт някои от тях.