Ах, Джойли. Джойли, Джойли, Джойли. Джошуа знаеше, че трябва да слуша, но да гледа беше толкова хубаво. Да гледа Джойли беше прекрасно. Как само седи (на масата, коленете свити до брадичката), как вдига поглед от бележките си (закачливо!), как свисти въздухът между раздалечените ѝ предни зъби, как непрекъснато затъква зад ухото си разпиляната руса коса с една ръка и ритмично почуква по ботушите "Док Мартенс" с другата. Като изключим русата коса, Джойли много приличаше на майка си като млада: с тези възпълни английски устни, вирнатия нос, големите лешникови очи. Но лицето ѝ, макар и направо поразително, не представляваше нищо повече от декорация за увенчаване на най-разкошното тяло в света с издължени очертания, мускулесто при бедрата и меко на корема, с гърди, които никога ме бяха виждали сутиен, но доставяха върховна наслада, и задниче, което представляваше платоническият идеал за английско задниче: плоско, но пък закръглено като праскова, широко, но приканващо. Освен това Джойли беше интелигентна. И предана на каузата си. И презираше баща му. А и беше с десет години по-голяма (което навеждаше Джошуа на мисълта за всевъзможни сексуални умения, само мисълта за които му докарваше колосална ерекция още на минутата, насред събранието). Освен това тя беше най-прекрасната жена, която Джошуа беше виждал. О, Джойли!
— По мое мнение, нашата задача е да щамповаме съзнанието на хората с идеята, че се създава прецедент. да ги накараме да се запитат: "А после какво?"… Трябва да призная, че разбирам гледната точка на Кени, да, това наистина е твърде опростенчески подход, обаче от друга страна мисля, че е наложително да го направим и след минутка предлагам да го подложим на гласуване. Съгласен ли си, Кени? Така, да продължа… става ли? Добре. Докъде бях стигнала… до прецедента. Защото ако може да се твърди, че животно, подложено на експеримент, е собственост на определена група хора, тоест, то не е котка, а някакво изобретение с подобни на котешки характеристики, така много остроумно и адски опасно се заобикаля работата на организациите за защита на правата на животните и се стига до зловеща и ужасяваща картина на бъдещето. Ммм… а сега бих искала да дам думата на Криспин, който ще ни каже малко повече по въпроса.
Шибаното, естествено, беше, че Джойли бе омъжена за Криспин. А най-върховната преебавка беше, че се бяха взели по любов, съчетана с духовна връзка, че и самоотвержен политически съюз за капак. Фанта-гадо-стично. Още по-гадното беше, че сред членовете на МАНЕЖ бракът на Джойли и Криспин беше пример за космогония, мит за Сътворението, който кратко и ясно обясняваше какви могат и трябва да бъдат хората, как се е зародила организацията и как би трябвало да продължи в бъдеще. Въпреки че Джойли и Криспин не поощряваха представите за лидерство или каквото и да е идолопоклониичество, това така или иначе се беше случило — пред тях се прекланяха. Двамата бяха неразделни. Когато Джошуа се присъедини към групата, пробва да измъкне малко информация за двойката, да прецени шансовете си. Колебливи характери ли бяха? Суровата същност на заниманията им беше ли ги отчуждила? Едва ли. Джошуа изслуша цялата потискаща история от устата на двама заклети активисти на МАНЕЖ, с които отидоха да изпият по няколко бири в "Петнистото куче": психясал бивш пощенски служител на име Кени, който като дете видял как баща му убива кученцето му, и чувствителният перманентно безработен гълъбар Пади.
— В началото всеки иска да чука Джойли — обясни съчувствено Кени, — но постепенно го преодоляваш. Осъзнаваш, че най-доброто, което можеш да направиш за нея, е да се посветиш на борбата. После, второто, което осъзнаваш, е, че Криспин е един невероятен пич…
— Да, да, продължавай нататък.
Кени продължи.
Изглежда Джойли и Криспин се бяха срещнали и залюбили в Университета на Лийдс през зимата на 1982 година — двама млади студенти радикали с Че Гевара на стената, идеализъм в сърцата и споделена страст към всички същества, които хвъркат, припкат, лазят и бълват слуз на тая земя. По онова време и двамата били активни членове на какви ли не крайнолеви групировки, но скритите политически боричкания, подлите удари под кръста и безкрайното раздробяване на фракции скоро ги обезверило по отношение съдбата на хомо еректус. В един момент се уморили да се застъпват за нашия биологичен вид, който все организира преврати, роптае зад гърба ти, подбира си други довереници, а после за всичко обвинява теб. Затова насочили вниманието си към безсловесните ни приятели, животните. Джойли и Криспин се усъвършенствали от вегетарианци във вегани, напуснали колежа, оженили се и през 1985 година основали МАНЕЖ - Международната асоциация срещу насилието и експлоатацията на животни. Магнетичната индивидуалност на Криспин и вроденото обаяние на Джойли привлекли и други залутани сред политическите течения и скоро се оформила комуна от двайсет и пет души (плюс десет котки, четиринайсет кучета, градина, пълна с диви зайци, една овца, две прасета и семейство лисици), които живеели и работели от обща квартира, граничеща с обширен парцел неизползвана общинска земя. Били пионери в много отношения. Рециклирали, преди това да стане модерно, превърнали спарената си баня в тропическа биосфера, заели се да произвеждат биопродукти. В политическо отношение били също толкова благоразумни. Още от самото начало образът им на екстремисти бил безупречен — разликата между МАНЕЖ и Кралското общество за предотвратяване на жестокостта към животните била като тази между сталинизма и либералните демократи. В продължение на три години МАНЕЖ провеждала терористични кампании срещу лаборанти, мъчители и експлоататори на животни, изпращайки смъртни заплахи на персонала в козметични компании, прониквали в лаборатории, отвличали специалисти и се приковавали с вериги към болнични врати. Освен това проваляли лова на лисици, заснемали клетъчно отглеждани кокошки, опожарявали ферми, мятали запалителни бомби в ресторанти за бързо хранене и съсипвали циркови шапита. Делото им било така всеобхватно и фанатично (закриляли всяко животно, независимо от степента на неудобство, която му е създадена), че постоянно били претрупани с работа и животът на членовете бил труден, опасен и свързан с често пребиваване в затвора. Въпреки това отношенията между Джойли и Криспин все повече укрепвали и служели за пример на всички останали маяк в бурята, пример за любов между активисти ("Да бе, да, ясно, давай нататък"). После, през 1987 година, Криспин влязъл в затвора за три години, защото хвърлил запалителни бомби в една уелска лаборатория и пуснал на свобода четирийсет котки, триста и петдесет заека и хиляда плъха. Преди да го отведат в затвора "Уърмуд Скрабс", Криспин великодушно уведомил Джойли, че има позволението му да се обърне към друг и членове на организацията, ако се нуждае от сексуално задоволяване в негово отсъствие. ("И тя обърна ли се?" — поинтересува се Джошуа. "Ще има да чакаш" — отвърна печално Кени.)