— Дванайсетият месец, Айри. Съответства на дванайсетте Израилеви колена. От Иудино коляно били отбелязани с печат дванайсет хиляди. От Рувимово коляно — отбелязани с печат дванайсет хиляди. От Гадово коляно…
— Райън, Райън… Ясна ми е картинката.
— Има определени дни, в които Господ иска от нас да действаме — определени дни за навременно предупреждение, посочени дни…
— Да спасяваме души на изгубените. Да прредупреждаваме овреме.
— Предупреждаваме теб, Айри.
Хортенс тихичко зарида.
— Прросто се опитваме да предупредим теб, чедо.
— Ами добре. Страхотно. Вече съм предупредена. Лека нощ и на двама ви.
— Това не е последното наше предупреждение — тържествено произнесе Райън. — А едва първото. Има и още.
— Нека позная — има още единайсет.
— О! — изплака Хортенс и изтърва слушалката, но още се чуваше от разстояние. — Господ нея посетил! Знае прреди да сме ѝ казали!
— Виж, Райън. Не може ли някак си да сгъстиш останалите единайсет предупреждения в едно или поне да ми синтезираш най-важното? Иначе, опасявам се, пак ще си легна.
За момент настъпи мълчание. После той каза:
— Ъхмхм Добре тогава. Не се забърквай с този мъж.
— О, Айрри! Моля, слушай гос'ин Топс! Моля, слушай го!
— С какъв мъж?
— О, госпожице Джоунс. Моля те, не се преструвай, че не подозираш за огромния си грях. Разкрий душата си. Позволи па Господ чрез мен да протегне на теб ръка и да отмие от теб…
— Вижте, адски съм уморена, наистина. Какъв мъж?
— Ученият, Чалфън. Мъжът, когото наричаш "приятел", а всъщност той е враг на цялото човечество.
— Маркъс ли? Не съм забъркана с него. Само вдигам телефоните и му оправям документацията.
— Тоест, ти си секретарка на дявола — обобщи Райън и при тези думи Хортенс се разрида с пълна сила и патос. Толкова ниско паднала си, чи…
— Райън, чуй ме. Нямам време за това. Маркъс Чалфън просто се опитва да стигне до някакво решение за разни гадости като… като рака. Ясно? Не знам откъде черпите информацията си, но мога да ви уверя, че той не е въплъщение на дявола.
— А само един от слугите му!— отсече Хортенс. — На прредна линия!
— Успокойте се, госпожо Б. Опасявам се, че внучката ви е стигнала твърде далеч за нашите съвети. Както очаквах, откакто ни напусна се е присъединила към Тъмната страна.
— Майната ти, Райън, да не съм ти Дарт Вейдър, пич! Бабче…
— Не ми говорри, детето ми, не ми говори. Аз и аз горрко обидени.
— В такъв случай явно ще се видим на трийсет и първи, госпожице Джоунс.
— Престани да ме наричаш "госпожице Джоунс", Райън. Кога ще се…?
— На трийсет и първи. Събитиечо ще предостави трибуна за посланието на Свидетелите. Ще има медии от целия свят. И ние ще сме там. Имаме намерение…
— Всичките тях ще ги предупредим! — прекъсна го Хортенс. — И всичко планиррали много добре, да знаеш. Ще пеем химни, гос'жа Добсън ще е на акоррдеона, щото няма как да имаме пиано там. И почваме гладна стачка, докат тоя слуга сатанински не спре да се меси в прекррасното Божие творение и…
— Гладна стачка? Бабче, на тебе почва да ти се гади, ако пропуснеш да закусиш в единайсет. Никога през живота си не си изкарвала без храна повече от три часа. На осемдесет и пет години си.
— Забрравяш — скастри я със смразяващ тон Хортенс. — Родена съм в размирно време. И оцеляла. Малко без храна не страшно.
— И ти ще ѝ позволиш да го направи, така ли, Райън? Тя е на осемдесет и пет! Осемдесет и пет. Не може да участва в гладна стачка.
— Помни ми думата, Айрри — заговори високо и ясно Хортенс в слушалката, — искам да го направя. Голям праз дето нямало да ям. Господ с дясната ръка дава, с лявата взима.
Айри чу как Райън оставя телефона, отива до стаята на Хортенс и бавно взима слушалката от ръката ѝ, придумва старицата да си легне. Айри дочу баба си да припява, докато се отдалечаваше по коридора — повтаряше на никого конкретно и без определена мелодия:
Господ с дясната ръка дава, с лявата взима!
Обаче през повечето време, помисли си Айри, той е най-обикновен крадец в нощта. Просто взима. Просто взима, да му се не види.
Маджид с гордост сподели, че е бил пряк свидетел на всеки от етапите. На поръчковата разработка на гените. На инжектирането на ембриона. На изкуственото осеменяване. А също и на раждането, толкова различно от неговото собствено. Само едно мишле. Без съревнование надолу по родовия канал, без първи и втори, без спасени и неспасени. Без каквото остане за ядене. Без произволни фактори. Никакви "имаш муцунката на татко си, а като мама обичаш сиренце". Никакви мистерии не се спотайваха в очакване да бъдат разкрити. Нито съмнения кога ще настъпи смъртта. Никаква криеница от болестите или бягство от болката. Не се питаш кой дърпа конците. Не подозираш всемогъщество. Няма криволичеща съдба. Нито дилема дали да тръгнеш по някой път, къде е по-зелена тревата, защото където и да отидеше тази мишка, животът ѝ щеше да бъде все един и същ. Нямаше да пътува във времето (а Времето е кофти пич, Маджид вече добре го знаеше, Времето е абсолютен гадняр), защото бъдещето му беше равно на настоящето, а то пък беше равно на миналото. Мишка загадка като китайска кутия. Никакви други пътища, никакви пропуснати възможности, никакви паралелни сценарии. Никакви колебания, никакво "ами ако" или "можеше да е друго". Само увереност. Увереност в чиста форма. И какво още, помисли си Маджид — след като приключи наблюденията, след като махна маската и ръкавиците и върна бялата престилка на закачалката ѝ: какво повече от това е Бог?