19 Последното пространство
Четвъртък, 31 декември 1992 година
Ето това пишеше в карето в горната част на вестника. Това съобщаваха и гуляйджиите, затанцували из здрачаващите се улици, надули пронизителните си сребърни свирки и развели националните знамена — всички, които се опитваха да събудят настроение, подобаващо на датата; да пришпорят тъмнината (беше едва пет часа), така че Англия да може да се втурне към ежегодния си купон; да се чука, да повръща, да се мляска и опипва, и прониква; да виси по вратите на мотрисите в метрото и да им пречи да се затворят, та да могат да се качат и приятелите; да оспорва внезапното увеличение на тарифата от страна на сомалийския таксиметров шофьор, да скача във вода или да си играе с огъня, и всичко това — под мътната, преобразяваща светлина на уличните лампи. Беше нощта, в която Англия престава да повтаря моляблагодарявимолясъжаляваммолядалищеможе? И започва да повтаря моляизчукаймемайнататикопелетакова (а ние никога не говорим така, не ни подхожда на акцента, звучим глупаво). Нощта, в която Англия се връща към изначалното. Навечерието на Нова година. Но на Джошуа му беше трудно да повярва. Къде отлетя времето? Изтече през цепнатината между краката на Джойли, процеди се в тайните гънки на ушите ѝ, спотаило се сред топлите, сплетени косми под мишниците ѝ. А и последиците от онова, което се канеше да направи в този най-велик ден от своя живот, критичната ситуация, на която три месеца по-рано щеше да направи щателна дисекция, разбор, щеше да претегли и анализира с ентусиазма на типичен представител на семейство Чалфън — дори те му бяха убягнали, потънали в извивките ѝ. Този път не си беше поставил никакви цели за новата година, нямаше си списък с новогодишни обещания за промяна. Чувстваше се точно толкова лишен от мисъл, колкото и младите мъже, които излизаха с несигурна крачка от кръчмите и си търсеха белята; чувстваше се лек като дете, кацнало на раменете на баща си на път за семейното празненство. И въпреки това не се забавляваше с тях, там, вън, по улиците, а седеше тук, вътре, носеше се с бясна скорост към центъра на града, устремен към института "Пере" досущ като ракета с топлинно насочване. Сврян в червения микробус на МАНЕЖ с още десетина изнервени членове па асоциацията, фучеше през Уилсдън към Трафалгар Скуеър, а той слушаше с половин ухо как Кени споменава името на баща му за сведение на шофиращия Криспин.
— "Когато тази вечер доктор Маркъс Чалфън представи своята "турбомишка" пред обществеността, той ще отвори нова страница в генетичното ни бъдеще."
Криспин отметна глава назад и викна:
— Да бе!
— Еми така де, и аз това имам предвид — продължи Кени, като без особен успех се опита хем да изсумти пренебрежително, хем в същото време да продължи да чете — един вид, адски сте обективни, много ви благодаря. Ммм, къде бях… така: "И което е по-важно, ще разкрие този традиционно тайнствен, запазен само за посветените и сложен клон на науката пред невиждана аудитория. И докато институтът "Пере" се готви да работи денонощно, без почивен ден през следващите седем години, доктор Чалфън обещава събитие от национална величина, което категорично ще се различава от Британския фестивал от 1951 година или Изложението на британската империя от 1924 година, тъй като няма скрит политически подтекст".
— Да бе! — изсумтя за втори път Криспин, този път даже се обърна назад, та бусът на МАНЕЖ (който всъщност официално не беше бус на МАНЕЖ, понеже от двете му страни все още пишеше Семейни услуги "Кенсъл Райз" с двайсет и пет сантиметрови жълти букви — взет бе назаем от един благосклонно настроен към косматите животни социален работник) едва не удари тумба пияни девойки на токчета, които тъкмо пресичаха улицата, олюлявайки се. — Нямало скрит политически подтекст, а? Тоя ебава ли се?