— Я свий по един, скъпа.
ШУНДА.
Джойли вдигна кутийката от пода. Както беше приклекнала, разгъна хартийките върху коляното на Джошуа, дългата ѝ шия се оголи, а гърдите ѝ се люшнаха напред и само дето не легнаха в шепите му.
— Напрегнат ли си? — Тя отметна глава назад, щом приключи с джойнта.
— В какъв смисъл?
— За довечера. Искам да кажа, че все пак си е сериозен конфликт на лоялност.
— Конфликт ли? — измърмори Джош отнесено, понеже тъкмо се бе размечтал да е там, вън, при щастливите празнуващи, сред свободните от всякакви конфликти новогодишни хора.
Божичко, истински ти се възхищавам. Ето. МАНЕЖ предприемат крайни действия… И знаеш ли, даже сега част от нещата, дето ги правим, са ми… трудни. Хем говорим за едно от най-фундаментално важните неща в живота ми, разбираш ли? Криспин и МАНЕЖ… това е целият ми живот.
О, СУПЕР, помисли си Джошуа. ПРОСТО СУПЕР.
— И въпреки това умирам от шубе за довечера.
Тя запали джойнта и си дръпна. Подаде го на Джошуа, точно докато бусът завиваше надясно покрай парламента.
— Като в онзи цитат: "Ако ми се налага да избирам между това дали да предам родината си, или приятел, надявам се да имам смелостта да избера родината". Да трябва да избираш между дълг и принципи, разбираш ли? На мен поне не ми се налага да се разкъсвам така. И не знам дали бих могла, ако ми се наложи. Да речем, ако ставаше дума за моябаща. Моят дълг е към животните, на Криспин също, така че при нас конфликт няма. Донякъде ни е лесно. Но ти, Джоши, ти си взел най-крайното решение от всички нас… и въпреки това изглеждаш толкова спокоен. Това според мен е достойно за възхищение… и мисля, че Криспин е истински впечатлен, понеже, нали знаеш, не беше съвсем сигурен дали…
Джойли не спираше да дърдори, а Джош кимаше където трябва, но силната тайландска трева бе уловила като с ласо една от думите ѝ — спокоен — и я бе впрегнала като въпрос. Защо си толкова спокоен, Джоши? На път си да надробиш уникална попара — тогава защо си толкова спокоен?
Явно външно изглеждаше спокоен, неестествено спокоен, сякаш нивото на адреналин във вените му бе обратно-пропорционално на надигащата се новогодишна истерия, на паниката, обзела шайката от МАНЕЖ, а и ефектът на тревата отгоре на всичко… имаше чувството, че върви под вода, дълбоко под водата, а отгоре на повърхността си играят дечица. Но всъщност бе не толкова спокойствие, колкото инертност. И докато бусът напредваше по Уайтхол, той се опитваше да прецени дали това е правилната реакция — да се остави светът да го залее, да остави събитията да следват своя ход, или трябваше да е по-скоро като онези хора навън, крещящите, танцуващите, биещите се, чукащите се… Дали не трябваше да е по-… каква беше онази отвратителна тавтология, така популярна в края на двайсети век? Проактивен. По-проактивен, докато стои лице в лице с бъдещето.
Но той си дръпна втори път здраво от джойнта и тревата го запрати обратно във времето, когато беше на дванайсет, преждевременно съзряло хлапе, което всяка сутрин се будеше с очакването за онова съобщение: остават дванайсет часа до ядрения апокалипсис — стария, изтъркан сценарий за края на света. Горе-долу по онова време вече доста бе разсъждавал за крайните решения, за бъдещето с всичките му крайни срокове. Дори и на онази крехка възраст съзнаваше, че е малко вероятно през тия последни дванайсет часа да изчука Алис — петнайсетгодишната детегледачка от съседната къща, да каже на хората, че ги обича, да стане ортодоксален евреин или да направи всички ония неща, които обичаше и които така и не бе посмял да направи. Все му се струваше по-вероятно, далеч по-вероятно, да си се върне в стаята и най-спокойно да си довърши средновековния замък от легото. Какво друго му остава на човек? Нима съществува избор, в който да си достатъчно убеден? За такъв избор е нужно време, нужно е да се "изпълни времето"[58], времето да е хоризонталната ос на морала — взимаш решение и после чакаш да видиш какво ще стане, чакаш, за да видиш. И е прекрасна тази фантазия — фантазията, че не остава време (ОСТАВАТ ДВАНАЙСЕТ ЧАСА ОСТАВАТ ДВАНАЙСЕТ ЧАСА) — моментът, когато последствията изчезват и всяко действие е допустимо. (Луд съм по това, адски си падам, ама адски!" — чу се вик откъм улицата.) Но дванайсетгодишният Джош бе твърде нервен, твърде педантичен, твърде голям чалфънист,за да се наслади на това безвремие, дори само на мисълта за него. И вместо това си мислеше: ами ако светът вземе, че не свърши, и се окаже, че съм изчукал Алис Родуел, а тя е забременяла, ами ако…