Ето и сега беше същото. Постоянният страх от последствията. Постоянната отвратителна инертност. А онова, което се канеше да причини на баща си, бе толкова страховито, толкова колосално, че последиците бяха невъобразими — дори не можеше да си представи, че след гази вечер изобщо би могло да се случи нещо. Само празнота. Вакуум. Нещо като края на света. А изправен пред края на света, или най-малкото пред края на годината, Джош неизменно се оказваше обзет от странно равнодушие.
Всеки 31 декември представляваше надвиснал апокалипсис в умален вариант. Чукаш когото ти падне, драйфаш където ти падне, раздаваш юмруци накъдето ти падне — въобще всичко, като се почне от огромните тълпи по улиците, мине се през телевизионния преглед на всичко хубаво и лошо, случило се през отминалата година, обезумелите последни целувки, обратното броене: 10! 9! 8! Джошуа огледа злобно Уайтхол, доволните хора, заети с генералната си репетиция. До един бяха убедени, че краят на света няма да настъпи, или ако пък настъпи, все някак ще се справят. Но истината е, че светът ти се случва на теб, помисли си Джошуа, а ти не се случваш на света. И нищо не можеш да направиш. За първи път в живота си истински вярваше в това. А Маркъс Чалфън вярваше в обратното. Ето как, мина му през ум, ако мога така да обобщя, се озовах тук — вече почти излизаме от Уестминстър, гледам как Биг Бен отмерва минутите до часа, в който ще срина съграденото от баща ми. Ето така се озовахме тук. Между чука и наковалнята. Тигана и огъня.
Четвъртък, 31 декември 1992 година. Навечерието на Нова година
Проблеми в сигналната уредба на "Бейкър Стрийт"
От станция "Бейкър Стрийт" няма да вървят влакове по линия "Джубили" в южна посока
На клиентите се препоръчва да се прехвърлят на линия "Метроролитън" от станция "Финчли Роуд"
Или на линия "Бейкърлу" от станция "Бейкър Стрийт"
Алтернативна автобусна услуга няма да има
Последен влак в 02:00 часа
Персоналът на лондонското метро Ви желае спокойна и щастлива нова година!
Управител на станция Уиледън Грийн: Ричард Дейли
Братята Милат, Хифан, Тайрон, Мо Хусейн-Исмаил, Шива, Абдул-Колин и Абдул-Джими застинаха като вкаменени насред станцията, докато новогодишният танц продължаваше да се вихри около тях.
— Супер — възкликна Милат. — А сега какво ще правим?
— Не можеш ли да четеш? — поинтересува се Абдул-Джими.
— Ще направим каквото ни съветва таблото, братя — обяви с дълбокия си, успокоителен баритон Абдул-Колин, като прекъсна всякакви спорове. — На Финчли Роуд сменяме линията. Аллах е с нас.
А причината Милат да не може да прочете надписа на стената бе съвсем проста: беше друсан. Да, на втория ден от Рамадана Милат се беше надрусал. И всички синапси в тялото му бяха изключили, напуснали кораба. Но като че ли някакъв съвестен работник продължаваше да тъче на стана на мозъка му, така че една-едничка мисъл все още кръжеше из черепа му. Защо? Защо се надруса, Милат? Защо? Хубав въпрос. По пладне бе открил малко целофанено пликче с изостанала осминка хеш вътре в едно чекмедже — сърце не му бе дало да го хвърли преди шест месеца. И го изпафка цялото. Част от него — на прозореца на стаята си. После отиде в Гладстоун Парк и изпуши още малко. С основата част се справи на паркинга пред библиотеката в Уилсдън. С последната — в студентската кухничка на един тип на име Уорън Чапман, южноафрикански скейтър, с когото навремето се мотаеше от време на време. И в резултат на всичко това в момента, докато стоеше на перона с останалите, беше толкова друсан, ама толкова друсан, че не само чуваше звуци в звуците, ами и звуци в звуците на звуците. Чуваше мишлето, което подраскваше по релсите, и тоя звук влизаше в пълна хармония с пукането на информационната радиоуредба и неритмичното подсмърчане на възрастната дама на пет-шест метра от групичката. Дори след като мотрисата пристигна, той продължи да чува тия звуци някъде под повърхността. Между другото, има една конкретна степен на надрусване, както Милат чудесно знаеше, в която си толкова, ама толкова друсан, че достигаш едно специфично ниво на дзеноподобна изтрезнялост и излизаш на другия бряг във върхова форма, все едно изобщо не си палил цигарата. О, как копнееше за това състояние. Де да бе успял да го достигне. Обаче хешът се бе оказал малко.
— Добре ли си, братко Милат? — обади се загрижено Абдул-Колин, когато вратите на мотрисата се отвориха. — Виждаш ми се пребледнял.