После колебливо се обади Мо Хусейн-Исмаил:
— Аз, вярно, съм прост собственик на бакалия и месарница и нямам претенции да разбирам кой знае колко. Ама ето, тая последната строфа много ми допада. На Родуел е… ъъъ, мисля, че да, Родуел. 52:49: И в сезона на нощта: слави Го, докато звездите гаснат! Сезонът на нощта. Прекрасно звучи. Направо като балада на Елвис. Далеч по-добре от другия вариант, онзи на Пиктал: И нощно време Го прославяй, и при изгасването на звездите! "Сезонът на нощта" звучи далеч по-красиво.
— За това ли сме се събрали тук? — кресна им тогава Милат. — Затова ли създадохме КЕВИН? За да бездействаме? Да си седим на задниците и да си менкаме думички?
Но план "Б" си остана и ето ги сега, летят по Финчли Роуд на път за Трафалгар Скуеър, за да го приложат на практика. Точно затова се надруса Милат. За да събере кураж за нещо съвсем друго.
— А аз съм железен — повтори Милат в ухото на Шива, като леко заваляше. — Нали затова сме тук. За да сме железни и непоколебими. Аз затова участвам. А ти защо?
Шива всъщност се бе присъединил към КЕВИН по три причини. Първо, понеже му беше писнало да го тормозят, задето е единственият хиндуист в бенгалски мюсюлмански ресторант. Второ, понеже да оглавяваш вътрешната сигурност на КЕВИН въобще не можеше да се мери с това да си втори сервитьор в "Двореца". И трето, заради мацките. (Не онези в КЕВИН, които бяха прекрасни сами по себе си, но адски целомъдрени, а заради всички останали жени, които вече се бяха отчаяли от цялата му разюзданост и сега бяха дълбоко впечатлени от новия му аскетизъм. Обожаваха брадата му, радваха се на шапката и все намираха сгода да му кажат, че на трийсет и осем най-после е престанал да се държи като хлапак. Въобще безкрайно им допадаше идеята, че се е отрекъл от жените и колкото повече ги отблъскваше, толкова по-големи успехи жънеше. Естествено, тази формула щеше да върши работа само до време, но точно в този момент Шива, който вече не беше прост кафир, чукаше повече мацки от всякога). Все пак се досещаше, че на въпроса на Милат е за предпочитане да не отговаря искрено, така че твърдо заяви:
— За да изпълня дълга си.
— Значи сме на едно мнение, братко Шива — отвърна Милат и понечи да го потупа по коляното, но не уцели. — Единственият въпрос е дали ще го направиш?
— Извинявай, приятелю — обади се Шива и отмести ръката на Милат, паднала между краката му — Но се питам дали, предвид… ъъъ… състоянието ти в момента… въпросът всъщност е дали ти ще го направиш?
Ето ти разумен въпрос. Милат бе почти сигурен, че евентуално може би едва ли не щеше да направи нещо… и то щеше да е правилно и в същото време адски глупаво, и хубаво, и недобро.
— Мил, нали си имаме план "Б" — продължаваше Шива, забелязал сянката на колебание, преминала през лицето на Милат. — Дай да се придържаме към план "Б", а? Няма смисъл да създаваме проблеми. Пич. Същият си като баща ти. Стопроцентов Икбал. Не умее да оставя нещата да си се развиват от само себе си. Не го бива да пусне кервана да си лае, или както там беше шибаната поговорка.
Милат се извърна от Шива и се втренчи в стъпалата си. Отначало се чувстваше далеч по-сигурен, представяше си пътуването като бърз, уверен полет по линията "Джубили": от Уилсдън Грийн до Чаринг Крос директно, а не такова разхвърляно придвижване; искаше да се озове направо на Трафалгар, да се качи по стълбите към площада и да се изправи лице в лице с врага на прапрадядо си, Хенри Хейвлок, покачен върху осрания от гълъбите постамент. Гледката щеше да подхрани смелостта му и той щеше да влезе в сградата на института "Пере" надъхан с желание за мъст и промяна, с разкъсвано от мисълта за загубената слава сърце, и тогава щеше…
— Струва ми се… — обади се Милат след кратка пауза —… май ще повърна.
— Бейкър Стрийт! — викна Абдул-Джими. И с дискретната помощ на Шива Милат прекоси перона и се качи на другия влак.
Двайсет минути по-късно линия "Бейкърлу" ги стовари в ледения мраз на Трафалгар Скуеър. В далечината се виждаше Биг Бен. А насред площада — Нелсън. Хейвлок. Нейпиър. Джордж IV. И Националната галерия, ей там зад църквата "Сейнт Мартин". Всички статуи — обърнати към часовника.
— В тая държава държат на фалшивите си кумири — отбеляза Абдул-Колин с типичната си сериозност, примесена със сарказъм, напълно безразличен към многобройните празнуващи, които в момента плюеха по камарите сив камък, танцуваха около тях или лазеха отгоре им. — Някой може ли ми обясни какво кара англичаните да издигат статуите си с гръб към собствената си култура и вперени във времето очи? Той направи многозначителна пауза, та зъзнещите братя да могат да осмислят реторичния му въпрос. — Защото гледат към бъдещето, та да забравят миналото. Понякога ти иде направо да ги съжалиш — продължи той и се завъртя на триста и шейсет градуса, та да огледа пияното множество. — Нямат вяра, англичаните. Вярват в създаденото от човека, но човешките творенията се рушат. Вижте им империята. Само нея си имат. Улица "Чарлз Втори" и "Саут Африка Хаус", и сума ти глуповати мъже, яхнали каменни коне. Слънцето изгрява и след дванайсет часа залязва отгоре им, напълно в реда на нещата. И само това е останало.