— Адски ми е студено — възропта Абдул-Джими и плесна с облечените си в ръкавици ръце (излиянията на чичо му го отегчаваха до смърт). — Давайте да се измитаме от това безумие — подкани ги в същия миг, когато англичанин с огромно бирено шкембе, вир-вода от фонтаните, се блъсна в него. — да вървим към Чандос Стрийт.
— Братко? — обърна се Абдул-Колин към Милат, който стърчеше на известно разстояние от останалите. — Готов ли си?
— Идвам след минутка — Милат ги подкани да вървят с несигурен жест. — Не се тревожете, ще дойда.
Но искаше преди това да види две неща. Първото беше една конкретна пейка, онази там, до отсрещната стена. Тръгна нататък — безкрайно, осеяно с препятствия пътешествие, понеже се наложи да заобиколи дългата, неправилна колона от танцуващи конга (с тоя хашиш в главата му, краката му бяха като спънати с оловни тежести), но накрая все пак стигна. Седна. Ето го и надписа:
И К Б А Л
Дванайсетсантиметрови букви между единия крак на пейката и другия. Икбал. Не беше особено четлив, а цветът бе ръждивочервен, но все пак се виждаше. Стара история.
Няколко месеца след като пристигнал в Англия, баща му седнал на същата тая пейка с разкървавен палец, понеже един от по-възрастните келнери по невнимание му клъцнал връхчето. В началото, в ресторанта, Самад не усетил какво се случило, понеже палецът бил на мъртвата му ръка. Така че само го увил в носна кърпа, та да попие кръвта, и продължил да си работи. Но платът скоро подгизнал, това отблъсквало клиентите и накрая Ардашир го пратил да си върви. Самад си тръгнал от ресторанта с разрязания палец, минал покрай театрите и се спуснал по Сейнт Мартинс Лейн. Когато стигнал площада, топнал пръст във фонтана и загледал как алените кървища се изливат в синята вода. Но започнал много да цапа и хората го зяпали. Затова решил да седне на пейката и да стисне палеца в основата, докато не спре да кърви. Кръвта обаче продължавала да се лее. След известно време се отказал да го държи изправен и го отпуснал надолу, като къс халал месо, с надеждата така да ускори процеса на съсирване. И както си стоял с глава между коленете, с кървящ върху плочките палец, го завладял някакъв първичен импулс. Бавно изписал "Икбал" със струйката кръв, от единия крак на пейката до другия. А после, в желанието си да увековечи надписа, минал отгоре с джобното си ножче и го вдълбал в камъка.
"Щом приключих, ме обзе дълбоко чувство на срам — разказваше той години по-късно на синовете си — И хукнах в нощта да избягам от стореното, да избягам от себе си. Съзнавах, че в тая държава ме е налегнала депресия, но… това беше различно. Накрая се озовах па Пикадили Съркъс, сграбчил перилата, коленичил с молитва на уста, плачех и се молех, та чак хвърлих в смут уличните музиканти. Понеже знаех какво означава това, този жест. Означаваше, че искам да оставя името си. Означаваше, че вече имам претенции. Като онези англичани, дето кръстили улиците в Керала на жените си, като американците, дето забиха знамето си на Луната. Това беше предупреждение от Аллах. Предупреждаваше ме:"Икбал, започваш да ставаш като тях". Ето това означаваше.
"Не — помисли си Милат още първия път когато чу тази история, — не е това. Означава единствено, че си едно нищо." Гледайки надписа сега, изпитваше единствено презрение. През целия си живот бе копнял за Кръстник, а бе получил единствено Самад. Несъвършен, съсипан, глупав еднорък сервитьор, прекарал осемнайсет години в чужда земя, без да остави друга следа освен тази. "Означава единствено, че си едно нищо", повтори си Милат, докато си проправяше път през първите локви повръщано (оставени от момичетата, дето се наливаха с алкохол още от три следобед) към Хейвлок, за да го погледне в каменните очи. Означава, че ти си едно нищо, а той е нещо. Това е всичко. Именно затова Панде е виснал от дървото, докато Хейвлок, екзекуторът, се изтягал на шезлонга си в Делхи. Панде бил никой, а Хейвлок бил някой. Няма нужда от дебели книги, от дебати и възстановки.