"Не виждаш ли, абба — прошепна Милат. — Това е всичко. Дългата, предълга история за нас и тях. Ето така е било. Но вече няма да е."
Защото Милат бе дошъл да сложи край. Да отмъсти. Да обърне историята. Харесваше му да си мисли, че има различна нагласа — нагласата на второто поколение. Ако Маркъс Чалфън възнамеряваше да изпише името си връз цялото земно кълбо, то Милат щеше да изпише своето с ПО-ГОЛЕМИ БУКВИ. И в учебниците по история неговото име нямаше да го объркат. Нямаше да забравят датите и годините. Там, където Панде бе стъпил накриво, Милат щеше да стъпва уверено. Където Панде бе избрал "А", Милат щеше да избере "Б".
Вярно, Милат бе друсан. И може да ни се струва абсурдно един Икбал да вярва, че трохите, пуснати от друг един Икбал поколения преди него, все още не са отнесени от вятъра. Но всъщност няма значение какво мислим. Разсъжденията ни не могат да повлияят на човек, убеден, че сегашният му живот се диктува от предишен, който смята, че е живял някога, нито на циганката, която се кълне в кралицата от тестето карти "таро". Трудно е да разубедиш раздразнителната жена, която оправдава всичките си действия с майка си, или пък самотния тип, седнал посред нощ на сгъваем стол на някой хълм да чака малки зелени човечета. Сред чудатите пейзажи, заменили вярата ни в смисъла на звездите, пътят на Милат не е чак толкова необичаен. Вярва, че взетите решения се връщат. Че животът ни се върти в безкраен кръг. Фатализмът му е съвсем прост, изчистен. Всичко се връща.
— Дзън-дзън — изрече той на глас и потупа крака на Хейвлок, преди да се врътне на пета и да поеме като в унес към Чандос Стрийт. — Втори рунд.
31 декември 1992 година
Който трупа познание, трупа печал
Еклесиаст 1:18
Когато помолиха Райън Топс да изготви настолния календар на Ламбет Кингдъм Хол с мисли на деня за идущата 1992 година, той направи всичко по силите си да избегне грешките на предшествениците си. В миналото, както забеляза, при избора на цитат по повод напълно безсмислени светски дни, компилаторът твърде често се бе оставял сантименталността да го подведе, така че навръх Свети Валентин 1991 година попадаме на В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха, I Йоан 4:18, сякаш Йоан действително е имал предвид онова хилаво чувство, дето кара хората да си изпращат шоколадови бонбони и евтини плюшени играчки, а не любовта на Исус Христос, непостижима и ненадмината. Райън възприе противоположния подход. В навечерието на Нова година например, когато всички се щурат наляво-надясно, обмислят новогодишни обещания за промяна, опитват се да преосмислят отминалата година и да планират успехите си за следващата, Райън беше на мнение, че е редно да бъдат приземени — при това възгрубичко. Да им се напомни, че светът е жесток и безсмислен, че всички човешки усилия в крайна сметка са лишени от смисъл и нищо на тоя свят не си струва, освен да си спечелиш Божието благоволение и билет за по-добро място в отвъдното. А понеже беше приключил с календара още предната година и бе забравил какво точно е сътворил, приятно се изненада, когато откъсна листа за трийсети и попадна на гладката бяла страница, посветена на трийсет и първи — колко удачно бе това напомняне. Трудно би могло да се намери по-подходяща мисъл за предстоящия ден. Предупреждение, което да е толкова на място. Откъсна страничката, натика я в джоба на тесните си кожени панталони и нареди на госпожа Б. да се качва в коша на мотора.
Онзи, който смело се изправя пред всякакви превратности — подпяваше госпожа Б., докато се носеха по Ламбет Бридж към Трафалгар Скуеър, — нека непоколебимо следва Учителя!
Райън нарочно даде мигач цяла минута преди да завие наляво, така че дамите в буса отзад да не се объркат. Набързо прехвърли наум какво е натоварил в буса: песнопойки, музикални инструменти, знамена, брошури на "Стражева кула". Всичко бе налице, проверено. Билети реално нямаха, но щяха да протестират отвън, на студа, страдайки, както подобава на истински християни. Слава на Бога! Какъв славен ден! Всички знамения бяха положителни. Даже снощи бе сънувал, че Маркъс Чалфън е самият дявол и двамата са се изправили лице в лице. Райън му бе заявил: "Аз и ти сме във война. Победител ще е само един". А след това бе започнал да му рецитира един и същ откъс от Библията (в момента не можеше да се сети кой точно, но определено беше нещо от Откровението), повтаряше го пак и пак, докато дяволът, тоест Маркъс, не се бе смалил съвсем, не му пораснаха уши и дълга раздвоена опашка и най-накрая не бе побягнал като миниатюрна сатанинска мишка. И сега това видение щеше да се сбъдне наяве. Райън щеше да бъде непоколебим, непоклатим, несломим, и в крайна сметка грешникът щеше да се покае.