Ето как Райън подхождаше към всички теологични, практични и лични конфликти. Без да трепне и без да отстъпи дори на йота. Но пък винаги бе притежавал този талант — неотклонна целеустременост, умение да се придържа към една-едничка идея с феноменална упоритост и до този момент не бе открил нищо, което да му подхожда така добре, както църквата на Свидетелите на Йехова. Райън разсъждаваше изцяло в черно и бяло. Проблемът с някогашните му увлечения — скутерите и поп музиката — беше, че при тях винаги имаше нюанси на сивото (макар че ако в светския живот има нещо, което поне малко да се доближава до фигурата на проповедник от Свидетелите на Йехова, то това бяха момчетата, които засипват с писма "Ню Мюзикъл Експрес" и ентусиастите, пишещи статии за "Скутърс Тудей"). Неизбежно възникваха трудни въпроси, като например дали да не поохлади нечий ентусиазъм по "Кинкс" с доза "Смол Фейсис"; дали най-добрият производител на резервни части за мотори на скутери е Италия, или Германия. Понастоящем онзи живот му се струваше толкова чужд, че съвсем смътно си спомняше как някога го бе живял. Изпитваше съжаление към онези, които страдаха под бремето на подобни съмнения и дилеми. Изпита съжаление и към Парламента, когато двамата с госпожа Б. профучаха покрай сградата — съжаление, защото законите, които се ковяха вътре, бяха временни, а неговите бяха вечни…
И никаква трудност не ще го застави дори за момент да остави туй най-изконно желание свое — поклонник да бъде!… — продължаваше да нарежда развълнуваната госпожа Б. — Онези, дето все го заблуждават, те собствените си души смущават…
Райън ликуваше. Опияняваше го мисълта за схватката със злото, възможността да каже: "Хей, ти, докажи ми. Хайде де, докажи ми". Не му трябваха аргументи като на мюсюлманите или евреите. Нито засукани доказателства или оправдания. Трябваше му само вярата. А срещу вярата не може да застане нищо разумно. Ако "Междузвездни войни" (любимият му филм, ама тайно: Доброто! Злото! Силата!; толкова просто, толкова вярно) действително представляваше сбор от всички архаични митове и най-чиста алегория на живота (както смяташе Райън), то тогава вярата, чистата, невежа вяра бе най-могъщият шибан лазерен меч във вселената. Хайде де, докажи. Ето това проповядваше всяка неделя от стълбите пред прага си и това щеше да каже и на Маркъс Чалфън. Докажи ми, че си прав. Докажи ми, че си по-прав от Господа. Нищо на тоя свят не би могло да докаже подобно твърдение. Защото Райън не вярваше в нищо, не му пукаше за нищо на тоя свят.
— Наближаваме ли вече?
Райън стисна крехката ръчица на госпожа Б. и се понесе през Странд, после си проправи път откъм задната част на Националната галерия.
И враг не ще го победи; макар и с битка канска, правата му на пилигрим ще брани сила великанска!
Добре казано, госпожо Б.! Правата му на пилигрим! Онзи, който не претендира за нищо и въпреки това ще наследи царството земно! Правото да си прав, да учиш другите, да си справедлив във всеки миг, защото Бог е предопределил да бъдеш такъв, правото да попаднеш в непознати земи и на чужди места и да говориш на невежите с увереността, че от устата ти излиза само истината. Правото винаги да си прав. Толкова по-значимо от онези права, които някога му се струваха важни: право на свобода, право на глас, сексуална свобода, право да пуши трева, да купонясва, да кара скутера си със сто километра в час по Главната без каска. Толкова по-съществено, убеден беше Райън. Негово бе онова изключително рядко право, тъй рядко срещано в този непотребен край на века, че бе направо отживелица. Най-фундаменталното от всички права: правото да бъде добър човек.
На 31/12/1992
Лондонска автобусна мрежа
Маршрут 98
От: Уилсдън Лейн
До: Трафалгар Скуеър
Тръгва: 17:35
Билет: Еднопосочен, за възрастни 70 пенса
Запазете билета за проверка
Божке (помисли си Арчи), вече не са като едно време. Не че са по-лоши или нещо. Просто са съвсем различни. Толкова много информация. Още щом го дръпнеш от перфоратора, започваш да се чувстваш като препариран, закачен на стената от някакъв всевиждащ майстор препаратор, замръзнал във времето, впримчен. А не беше така, припомни си Арчи. Преди много години братовчед му Бил работеше по стария маршрут номер 32, дето минаваше по Оксфорд Стрийт. Свястно момче беше тоя Бил. Винаги имаше усмивка и добра дума за всекиго. Откъсваше билет от онези щракащи механични играчки с голямата дръжка (Те къде изчезнаха? Къде отиде размазаното мастило?), така, тайничко, без да се разменят пари, ето, заповядай, Арчи. Такъв си беше Бил, винаги помагаше. Както и да е, онези билети, старите, не ти казваха къде отиваш, а още по-малко откъде си тръгнал. Не помнеше да е виждал дата, а часът определено не се споменаваше. Сега всичко беше различно, разбира се. Цялата тая информация. Защо така? Арчи потупа Самад по рамото. Самад седеше точно пред него, на предната седалка на втория етаж на автобуса. Приятелят му се обърна, погледна протегнатия билет, изслуша въпроса и изгледа неразбиращо Арчи.