— Кое точно не ти е ясно?
Звучеше малко сприхаво. В момента всички бяха малко сприхави. По-рано следобед се бяха посдърпали — Нина настояваше всички да идат на тая работа с мишката, предвид че Айри участваше, а и Маджид беше замесен; твърдеше, че най-малкото, което можели да направят, е да идат да подкрепят семейството, понеже независимо какво им е мнението, в тоя проект със сигурност бил вложен много труд и младите хора се нуждаели от одобрението на родителите си, и тя щяла да иде, дори те да откажат, и би било жалко, ако най-близките им хора не присъствали в най-важния им ден… и прочее, и прочее. Последваха най-различни емоционални изблици. Айри избухна в сълзи. (Какво и ставаше на Айри? Напоследък често-често си поплакваше.) Клара обвини Нина в емоционално издевателство, Алсана обяви, че ще иде, ако и Самад се включи, а Самад възропта, че от осемнайсет години насам прекарва навечерието на Нова година в "О'Конълс" и няма никакво намерение да наруши традицията точно сега. Арчи от своя страна отбеляза, че предпочита да го вземат дяволите вместо да слуша тая врява цяла вечер — по-добре да поседи самичък на някой тих хълм. При тия думи всички го изгледаха много особено — не знаеха, че чисто и просто е възприел пророческия съвет, получен от Ибелгауфтс едва предния ден:
28 декември 1992 г.
Скъпи мой Арчибалд,
Наближават най-щастливите дни от годината… поне така се твърди, но погледна ли през прозореца, виждам само смут. В момента поне шест котки, жадни за територия, се бият в градината ми. Не им стига есенното хоби да напояват владенията си с урина — зимата е пробудила и някакъв по-свиреп импулс… сега в играта влизат и ноктите, хвърчи козина… писъците им ме държат буден по цяла нощ! Не мога да не си помисля, че собственият ми котарак Гейбриъл се е ориентирал далеч по-добре — седи върху бараката, изоставил всякакви териториални претенции в замяна на спокойния живот.
В крайна сметка Алсана бе надделяла. Арчи и останалите щяха да идат, независимо дали идеята им допадаше, или не. А идеята никак не им допадаше. И ето че сега групичката им заемаше половината автобус, понеже всеки държеше да седи сам: Клара зад Алсана, която беше зад Арчи, който пък седеше зад Самад, който бе седнал срещу Нина. Айри седеше до Арчи, но само защото нямаше други празни места.
— Исках да кажа само… нали се сещаш — подхвана Арчи в опит да разчупи леденото мълчание, установило се още с тръгването от Уилсдън. — Интересно е какво количество информация съдържат автобусните билети в днешно време. В сравнение с по-рано, искам да кажа. Просто се чудех защо. Любопитно е.
— Ще бъда откровен, Арчибалд — изкриви лице Самад. — На мен никак не ми е любопитно. Напротив, намирам го за крайно скучно.
— А, така ли? Възкликна Арчи. — Е, както кажеш.
Автобусът взе следващия завой остро — с една от онези маневри, при които ти се струва, че само да издишаш по-рязко, и превозното средство аха ще се обърне.
— Ммм… значи навярно нямаш представа…
— Не, Джоунс, нямам близки приятели в автобусното депо, нито пък вътрешна информация относно напредничавите решения, които несъмнено ежедневно се взимат от Лондонската транспортна служба. Но ако ме питаш за личното ми мнение, предполагам, че всичко е част от мащабен процес, с който правителството следи всяко движение на лицето Арчибалд Джоунс, за да знае къде и какво прави всеки божи ден и във всеки момент…
— За бога — не издържа Нина, — защо си толкова груб?
— Моля? Не бях забелязал, че двамата с теб, Нина, водим разговор.