— Човекът ти задава най-нормален въпрос, а ти му се репчиш. Тормозиш го вече половин век. Не ти ли писна? Защо просто не го оставиш на мира?
— Нина Бегам, кълна се, че ако ми наредиш още нещо днес, лично ще ти изтръгна езика из корен и ще си го закача вместо вратовръзка.
— Спокойно де, Сам — обади се Арчи, смутен от разправията, която неволно бе предизвикал. — Исках само…
— Я да не заплашваш племенницата ми — обади се и Алсана някъде от дъното на автобуса. — Не смей да си го изкарваш на нея, само защото предпочиташ да ядеш боб с пържени картофи — Ех! (помисли си Арчи с копнеж) Боб и картофки! — вместо да присъстваш, когато собственият ти син най-после постига нещо истинско и…
— Не помня ти някога да си се вълнувала особено — обади се Клара, да не би да пропусне да се обади. — Знаеш ли, Алси, твърде удобно забравяш какво е станало преди две минути.
— И това го казва жената, дето живее с Арчибалд Джоунс! — изсумтя пренебрежително Самад. — да ти напомням ли, че първом трябва да извадиш гредата от…
— Недей, Самад — сряза го Клара, — хич не се захващай с мен. Ти си този, дето уж имаше обективни възражения… но никога не си можел да се придържаш към решенията си, нали така? Вечно по пандевски. А Арчи поне, така де… — запъна се Клара, несвикнала да защитава съпруга си и без да е много сигурна кое точно прилагателно да употреби, — вземе ли решение, изпълнява го докрай. Арчи поне е последователен.
— А, да, разбира се — обади се с леден глас Алсана. — Както е последователен камъкът, или скъпият ми бабба — поради простата причина, че е погребан в земята вече…
— О, я млъкнете — намеси се Айри.
В първия миг Алсана онемя, но бързо се отърси от изненадата и си възвърна гласа.
— Айри Джоунс, не смей да ми казваш…
— Напротив, ще ти казвам и още как — продължи Айри, червена като домат. — Млъкни! Млъквай, Алсана. И вие, останалите, също. Ясно? Просто си затворете устата. В случай че не сте забелязали, в автобуса има и други хора, и колкото и да не ви се вярва, не всички във вселената държат да ви слушат. Така че млъквайте. Хайде. Пробвайте. Тишина. Ха! — и тя описа кръг във въздуха, сякаш се опитваше да хване току-що създадената от нея тишина. Не е ли приятно? Знаете ли, при другите семейства е точно така. Пазят тишина. Питайте някой от хората до вас. Ще ви кажат. И те имат семейства. У някои семейства е така през цялото време. Някои може да твърдят, че са потиснати или емоционално недоразвити, или каквото там друго им хрумне, но знаете ли какво бих казала аз?
Икбалови и Джоунсови, занемели от смайване наред с останалите пътници в автобуса (дори гръмогласните почитателки на рагата, запътили се към някакво новогодишно празненство в танцувална зала в Брикстън), не знаеха отговора. — Аз бих казала, че са щастливи копелета. Истински щастливи копелета.
— Айри Джоунс! — викна Клара. — Мери си приказките!
Но вече нищо не можеше да спре Айри.
— Представете си какво мирно съществувание. Каква радост е животът им. Отворят ли някоя врата вкъщи, намират само баня или хол. Неутрално пространство. А не тоя безкраен лабиринт от настоящи стаи и някогашни стаи, и думи, изречени преди години, и отколешните глупости на когото се сетиш. Не правят постоянно едни и същи грешки. Не слушат едни и същи простотии. Не разиграват драми в обществения транспорт. Честно, съществуват и такива хора. Казвам ви. И най-големите трагедии в живота им са да си сменят мокета, да си платят сметките, да поправят портата. И не им пука какво ще постигнат децата им, стига да са относително здрави, разбирате ли? Щастливи. И не превръщат всеки шибан ден в епична битка между това кои са и кои би трябвало да бъдат, какви са били и какви ще бъдат. Питайте ги де. Ще ви кажат. Никакви джамии. Може би малко църква. Почти никакви грехове. Но пък много прошка. Не крият безполезни вещи и тайни в таванското помещение. В гардеробите им няма скелети. Няма прадядовци. Готова съм да заложа една двайсетачка още сега, че Самад е единственият тук, който знае шибания номер на обувките на прадядо си. И знаете ли защо не знаят? Защото няма никакво значение, мамка му. За тях всичко това е минало. Ето така е у другите семейства. Не са се посветили да угаждат на собствените си мании. Не търчат наоколо доволни, доволни, че са съвършено непригодими към околните. Не си губят времето да търсят как още повече да си усложнят живота. Просто го живеят. Щастливи копелета. Блажени копелдаци. — Огромната вълна адреналин, надигнала се при този изблик, нахлу с мощна сила през тялото на Айри, ускори пулса ѝ на макс и наелектризира нервните окончания на нероденото ѝ дете, защото Айри беше бременна в осмата седмица и го знаеше. Това, което не знаеше — и осъзнаваше, че вероятно никога няма да узнае (още в мига, в който видя как призрачно бледите сини линийки се сгъстяват върху домашния тест за бременност като лицето на Богородица в ястието от тиквички на някоя набожна италианска домакиня), беше самоличността на бащата. Нямаше тест на тоя свят, който би бил в състояние да ѝ каже това. Еднаква гъста черна коса. Еднакви блестящи очи. Еднакъв навик да си дъвчат химикалките. Еднаква дезоксирибонуклеинова киселина. Нямаше как да разбере какво решение е взело тялото ѝ, кого е избрало в състезанието за гаметата, кого е съхранило, и кого — не. А и нямаше как да знае дали решението му има някакво значение. Понеже независимо дали единият брат бе бащата, другият също беше. Просто никога нямаше да разбере.