В началото този факт ѝ се струваше неизразимо тъжен. Инстинктивно облече биологичните факти в сантименталност, добавяйки собствения си лишен от логика силогизъм ако детето не е на някого, възможно ли бе да е на никого? Замисли се за онези сложни измислени картограми, които се разгъваха от някогашните научно-фантастични романи на Джошуа, неговите фантастични приключения. Ето така ѝ изглеждаше собственото ѝ дете. Съвършено скицирано, но без реални координати. Карта към въображаема татковина. Но след това, след като плака и крачи из стаята, и превърта въпроса до полуда в главата си, си помисли: е, всъщност няма значение, нали така? Всъщност няма никакво значение. В крайна сметка и бездруго щеше да се получи по този начин, е, не точно по този, но със сигурност толкова оплетено. Та нали говорим за семейство Икбал. И за семейство Джоунс. Нима би могла да очаква нещо друго?
И така, успя да се овладее, притиснала длан върху разтуптените си гърди, дишайки тежко, докато автобусът наближаваше площада, а гълъбите закръжиха над тях. Ще каже на единия, но не и на другия. Ще реши на кого, ще го направи още довечера.
— Добре ли си, миличка? — попита я Арчи след дълго мълчание и сложи върху коляното ѝ едрата си розова ръка, осеяна с кафеникави петна като покапана с чай. — Май доста си понасъбрала, а?
— Добре съм, татко. Добре съм.
Арчи ѝ се усмихна и пъхна едно избягало кичурче коса зад ухото ѝ.
— Татко?
— Да?
— За тая работа с автобусните билети.
— Да?
— Една от теориите е, че го правят понеже много хора плащат по-малко отколкото се полага за пътуването си. И през последните няколко години автобусните компании търпят все по-големи загуби. Нали виждаш, пише: "Запазете за проверка"? За да могат да проверят по-късно. И всички данни са записани, така че да не можеш да шикалкавиш.
Ами нима преди по-малко хора са мамели, зачуди се Арчи. Нима са били по-честни, действително ли са оставяли входните си врати отворени, а децата — у съседите, ходели са си на гости, пазарували са на вересия при месаря? Странното, когато остаряваш в някоя страна, е, че хората вечно искат да чуват разни такива неща от устата ти. Искат да чуят колко китно и приятно е било някога. Чувстват потребност да слушат такива неща. Интересно дали и дъщеря му изпитваше такава потребност. Гледаше го малко странно. Крайчетата на устните ѝ обърнати надолу, погледът ѝ беше почти умолителен. Но какво би могъл да ѝ каже? Новите години идват и си отиват, но никакви новогодишни обещания не биха могли да променят факта, че съществуват и гадни типове. Че винаги се намират гадни типове.
— Когато бях дете — подхвана тихо Айри и същевременно натисна звънеца за спирката, — си мислех, че служат за алиби. Билетите. Така де, ето виж: написан е часът. Датата. Мястото. И ако се наложи да се изправя в съда, да се защитавам и да трябва да доказвам, че не съм била там, където твърдят, че съм била, че не съм направила онова, дето твърдят, че съм го направила, ще извадя такова билетче.
Арчи не отговори и Айри, решила, че разговорът е приключил, се изненада, когато няколко минути по-късно, след като си проправиха път през развеселената новогодишна тълпа и мотаещите се безцелно туристи, докато изкачваха стълбите на института "Пере", баща ѝ се обади: