— Виж, за това не се бях сетил. Ще го запомня. Човек никога не знае, нали така? Просто няма как да знаеш, нали?
Така. И ето ти идея. Можеш да ги събираш от улицата, да речем. Да си ги слагаш в буркан. И ето ти алиби за всякакъв случай.
Всичките тия хора, тръгнали към една и съща зала. Последното пространство. Голяма зала, една от многото в института, уж съвсем отделна от постоянната експозиция, но все пак наречена "Изложбена зала", типично корпоративно местенце, чиста плочка; бяло/хромирано/чисто/недвусмислено (така поне гласеше описанието на дизайнера) пространство, подходящо за срещи между хора, които желаят да се видят на неутрална територия в края на двайсети век; виртуално място, където ще могат да си вършат работата (все едно какъв им е бизнесът — ребрандиране, бельо или ребрандиране на бельо) в празно пространство, незаразена кухина; логичният завършек на хиляди години пренаселени, кървави пространства. А това тук се оголваше, стерилизираше, обновяваше ежедневно от чистачката нигерийка с индустриална прахосмукачка и се охраняваше нощем от господин Де Уинтър, полякът нощен пазач (поне сам той се нарича "пазач", иначе на хартия длъжността му се води "координатор по безопасност на активите"); можеш да го видиш как брани пространството, как обхожда границите му с уокмен, зареден с полски народни песни; можеш да го видиш, да видиш и пространството през огромната стъклена витрина, стига да минеш оттам — цели декари защитена празнота заедно с табелата, указваща цените за всеки квадратен метър от това пространство, пространство, дето е по-дълго отколкото широко и достатъчно високо, че да побере три броя изпънати като струна Арчибалдовци и поне половин Алсана, а тази вечер (но не и утре) има и два огромни, еднакви плаката, опънати в двата края на стаята като тапет, гласящи НАУЧНА КОМИСИЯ НА МИЛЕНИУМА, в разнообразие от шрифтове, като се започне от умишления архаизъм на viking и се стигне до модернистичността на impact, за да усетиш хода на хилядолетието в самото изписване (пак според описанието), и всичко се редува в сиво, светлосиньо и тъмнозелено, защото това са цветовете, които хората свързват с "наука и технологии", така поне гласят изследванията (лилавото и червеното се свързват с изкуството, кралското синьо обозначава "качество и/или одобрени стоки"), защото, за щастие, след години корпоративна синестезия (сол и оцетносиньо, сирене и лученозелено) хората най-после могат да дадат нужните отговори, когато се проектира дадено пространство или се ребрандира нещо, билото стая, обзавеждаме или Великобритания (ето така гласеше описанието: нова британска зала, ново пространство за Британия, британщина, пространството на Британия, британско индустриално пространство културно пространство пространство); знаят какво се има предвид, когато ги питат какво е отношението им към хром мат; и знаят какво означава национална идентичност. Символи? Картини? Карти? Музика? Климатична уредба? Усмихнати цветнокожи деца или усмихнати азиатчета, или [отбележете в квадратчето]? Световна музика? Дългокосмест или гладък мокет? Плочки или дюшеме? Саксии? Течаща вода? Знаят какво искат, особено онези, които са живели в този век, принуждавани са да се местят от едно в друго пространство като самия господин Де Уинтър (по баща Войцек), прекръстен, с променена идентичност, отговор на всеки въпросник: нищо, нищо, само пространство, моля само пространство нищо друго моля нищо единствено пространство
20 За мишките и паметта
Точно като по телевизията! И това е най-големият комплимент, който Арчи би могъл да измисли за реално събитие. Само дето това тук е досущ като по телевизията, ама по-хубаво. Много модерно. Така добре е проектирано, че не ти се иска да дишаш в него, камо ли да пръднеш. Виж само столовете — пластмасови, но без крака, извити като буквата S; май се крепят единствено благодарение на извивката, а и могат да се слагат един в друг, около двеста на брой в десет редици; като седнеш, се увиват около тялото ти — хем меки, хем с идеална опора! Удобни! Модерни! Пък и не можеш да не се възхитиш на тия извивки — мисли си Арчи и се отпуска в един от тях, — далеч по-качествени извивки, отколкото някога е срещал. Чудесно.
А другото, заради което е по-хубаво и от телевизията, е, че е пълно с негови познати. Ето го Милбойд в дъното (този мошеник!), заедно с Абдул-Джими и Абдул-Колин; Джош Чалфън някъде по средата и Маджид, седнал отпред с онази Чалфън (Алсана не ще и да я погледне, но Арчи все пак помахва, понеже ще е грубо да не го направи), а обърнат към всички им (съвсем близо до Арчи — понеже Арчи е заел най-хубавото място в залата) седи Маркъс, зад една дълга, предълга маса, досущ като по телевизията, цялата отрупана с микрофони, като проклет рояк, като огромните черни кореми на пчели убийци. Маркъс седи до четирима други, трима от тях са на неговата възраст, а четвъртият е съвсем стар, съсухрен, мумифициран. И всички до един са с очила, точно както учените по телевизията. Но без бели престилки. Напротив, облечени са съвсем небрежно: пуловери с остро деколте, отдолу вратовръзка, мокасини. Малко разочароващо.