Арчи мъдро кима. Панираните зеленчуци се бяха оказали един вид откровение.
— Същото е и тук. На тия неща трябва да им се даде шанс. Точно това казах на Абдул-Колин и на моя Джими. Казах им: преди да заклеймиш, ела и дай шанс. И ето ги. — Абдул-Мики рязко отмята глава назад към брат си и сина си, злобен знак, че ги е познал, и те му отвръщат със същия жест. — Естествено, чутото може и да не им допадне, но на това няма как да влияеш, нали така? Поне са дошли с открито съзнание.Сега, аз лично съм тук по препоръка на Маджид Ик-бол, а на него му имам доверие, вярвам му на преценката. Но както обичам да казвам, ще почакаме, пък ще видим. Живеем и се учим, мамка му, Арчибалд — натъртва Мики, без да има за цел да звучи грубо, просто тая фраза при него е като пълнеж, не може да се сдържи, ползва я като плънка, както боба или граха. — Живеем и се учим, мамка му. И ти казвам, че ако нещо казано тук тая вечер ме убеди, че е възможно децата на моя Джими да нямат кожа като повърхността на шибаната луна, тогава обръщам вярата, Арч. Заявявам го отсега. Нямам никаква шибана представа какво общо има мишката с кожата на Юсуф, но ти казвам, готов съм да си сложа главата в ръцете на това момче Ик-бол. Имам хубаво усещане затова хлапе. Струва колкото дузина като брат си — добавя Мики лукаво и снишава глас, понеже Сам е зад тях. — Най-малко дузина. Така де, какво му влезе в главата? Знам аз кого бих пратил у дома. Без да ми мигне окото.
Арчи свива рамене.
— Решението не беше лесно.
Мики скръства ръце и изсумтява.
— Няма такова нещо, приятел. Или си прав, или не си. А щом го разбереш това, Арч, животът ти тутакси страшно се улеснява. От мен да го знаеш.
Арчи се вслушва в думите на Мики с благодарност, добавя ги към другите бисери на мъдростта, получени през този век: Или си прав, или не си. Златната ера на купоните за храна приключи. От това по-добре, здраве му кажи. Ези или тура?
- Опа, какво става? — обажда се Мики, ухилен. — Ето, почва се. Раздвижване. Пробват микрофона. Шейсет и шест кози кожи. Май човекът започва.
— … а тази разработка действително е пионерска, действително заслужава публични средства и публично внимание, това е разработка, чието значение натежава, поне според всеки разумен човек, над всички повдигнати възражения. И това, от което се нуждаем…
Това, от което се нуждаем, мисли си Джошуа, са места в предната част на залата. Криспин за пореден път се е изложил с планирането. Поръчал беше местата да са сред основната тълпа, та членовете на МАНЕЖ един вид да се слеят с останалите и да надянат маските в последния момент, но тази идея очевидно за нищо не става, понеже е разчитал на някаква пътека между редовете, а такава просто няма. Сега ще трябва непохватно да си проправят път към страничните пътеки, като някакви терористи, дето си търсят местата в киното, поради което операцията ще се забави, а нали смисълът е именно в бързината и елемента на изненада. Ама че излагация! Въобще целият план го вбесява. Всичко е замислено толкова сложно и абсурдно, за прослава на Криспин и нищо повече. Криспин ще покрещи малко, Криспин ще по-размаха пистолета, Криспин ще направи малко психарски физиономии в стил Джак Никълсън, ей така, драма да става. ФАНТАСТИЧНО. А за Джош остава само репликата: Татко, моля те. Толкова съм млад. Живее ми се. Дай им каквото искат, за бога. Все пак е само една мишка… а аз съм ти син;после евентуално ще се престори, че се строполява на земята в отговор на фалшивия изстрел — в случай че баща му още се колебае. Въобще егаси плана — евтин, та дрънка. Обаче щял да свърши работа (според Криспин), понеже такива неща винаги вършели работа. Явно Криспин бе прекарал толкова много време в царството на животните, че се бе превърнал в един истински Маугли и не беше много наясно с човешката мотивация за действие. Разбираше психологията на язовците далеч по-добре, отколкото би могъл да опознае вътрешния свят на един Чалфън. И като гледаше Маркъс там, на катедрата, край своята великолепната мишка, тържествуващ с най-великото постижение в своя живот — а може би и в живота на цяло едно поколение, — Джошуа не можеше да се отърси от извратената мисъл, че въпреки всичко е възможно той, и Криспин, и МАНЕЖ в крайна сметка да са преценили нещата напълно погрешно. И да са оплескали геройски всичко. Да са подценили силата на чалфънизма и неговата забележителна привързаност към Рационалното. Защото е напълно възможно баща му не само най-естествено и без да му мигне окото да спаси онова, което обича както би направил всеки простосмъртен. Напълно е възможно любовта тук да няма нищо общо. И само при мисълта за това, Джошуа неволно се усмихва.