… и бих искал да благодаря на всички ви, особено на приятелите и роднините, които жертваха новогодишния си празник… позволете ми да ви благодаря, задето сте тук, на прага на този така вълнуващ проект, който, надявам се, вярвате всички, е вълнуващ не само за мен и моите колеги, но и за далеч по-широката… — подхваща Маркъс и Милат вижда как братята от КЕВИН започват да се споглеждат. Планирано е да се намесят около десетина минути след началото. Може би петнайсет. Ще чакат знак от Абдул-Колин. Нали следват инструкции. Милат, от своя страна, не следва инструкции — или поне не такива, които се предават от уста на уста или се записват на късче хартия. Неговите нареждания се отлагат право в гените му, а хладната стомана във вътрешния му джоб е отговор на предизвикателство, отправено му много отдавна. Дълбоко в себе си Милат е един Панде. В кръвта му тлее бунт.
Що се отнася до практическата част, така и не бе срещнал затруднения: два телефона до едни типове от старата банда, мълчаливо споразумение, малко пари от КЕВИН, кратко пътуване до Брикстън, и ето на! Вече беше в ръката му, по-тежък от очакваното, но като изключим това — нищо особено. Имаше чувството, че го познава. Напомняше му на един случай преди много години, в ирландската част на Килбърн, когато пред очите му беше взривен автомобил. Деветгодишният Милат вървеше по тротоара със Самад. Тогава баща му се стресна, направо си глътна езика от ужас, докато Милат почти не трепна. Всичко това сега му се видя познато. Дори не се развълнува. Защото в днешно време не останаха непознати предмети или събития, точно както не съществува и нищо свято. Всичко е до болка познато. Няма нищо, дето да не си го гледал по телевизията. Така че контактът със студения метал, първият допир до кожата, стана лесно. А когато нещата се случват лесно, когато всичко си идва на мястото по естествен начин, изкушението да прибегнеш към онази петбуквена думичка със С е твърде голямо. Съдба. За Милат съдбата и телевизията са от един калибър: свободно леещо се слово, написано, продуцирано и режисирано от някой друг.
Естествено сега, когато — надрусан и уплашен — е вече тук, не му се струва толкова лесно, има чувството, че някой е тикнал карикатурна наковалня в дясната половина на сакото му; вижда огромната разлика между телевизията и живота и това прозрение е като ритник право в слабините. Последици. Но дори и тази мисъл е поредното търсене на опора във филмите (понеже за разлика от Самад или Мангал Панде, Милат не е участвал във война, не е бил свидетел на бойни действия, не разполага с други аналогии или истории), ето например, спомня си Пачино в първата серия на "Кръстникът", сгушен в тоалетната на ресторанта (досущ както Панде в стаичката в казармата) и за миг си представя какво е да изскочиш от мъжката тоалетна и да направиш на решето онези двамата край карираната покривка. А Милат помни.
Помни как през годините е превъртал назад, спирал на пауза и пускал на бавни обороти същата тая сцена — безброй пъти. Помни, че независимо колко дълго задържаш на екрана онзи миг, в който Пачино се замисля, независимо колко пъти превърташ съмнението, което като че ли пробягва по лицето му, той неизменно прави онова, което и бездруго се е канел да направи.
— … а като помислим само какво значение за човечеството има тази технология… която, вярвам, ще се окаже равностойна на големите открития на този век в областта на физиката: теорията на относителността, квантовата механика… когато помислим за вариантите, които пи предоставя… не избор между сини или кафяви очи, а между това да си сляп и да прогледнеш…