Но Айри вече е убедена, че има неща, които човешкото око не е в състояние да види нито с лупа, нито с бинокъл или микроскоп. Би трябвало да е наясно, нали е опитвала. Гледала е едното, а после и другото, едното и другото — толкова много пъти, че вече дори не ѝ приличат на лица, а на кафяви платна с чудати изпъкналости, както когато повтаряш някоя дума толкова пъти, че губи смисъл: Маджид и Милат, Милат и Маджид. Маджлат. Милджид.
Помолва нероденото си дете за някакъв знак, ала уви. В главата ѝ се върти един стих, чут в къщата на Хортенс, Псалм 63, "душата ми жадува за тебе. Тялото ми чезне от копнеж по тебе в суха и изтощена земя, в която няма вода…". Само че това иска прекалено много от нея. Връща я назад, много назад, чак към корените, към онзи фундаментален момент, когато сперматозоидът среща яйцеклетката, когато яйцеклетката среща сперматозоида — тъй отдавна в историята, че следите се губят. Детето на Айри никога няма да бъде очертано с точност, за него никога не ще може да се говори със сигурност. Някои тайни са вечни. В едно свое видение Айри съзря времена — времена в недалечно бъдеще, когато корените няма да имат значение, понеже не могат да имат значение понеже не бива понеже са твърде дълги и твърде мъчителни и чисто и просто са заровени твърде дълбоко. Айри с нетърпение чака да настъпят тези времена.
Онзи, който смело се изправя пред всякакви превратности…
Вече от няколко минути на фона на речта на Маркъс и щракането на фотоапаратите се дочува (а Милат определено е наострил уши) нещо като тананикане, може би напев. Маркъс полага всички усилия да не му обръща внимание, но звукът започва да се усилва. Маркъс удължава паузите между думите, оглежда се, макар песента сякаш да не идва от залата.
Нека непоколебимо следва Учителя!
— О, боже — измърморва Клара и се привежда напред, за да прошепне в ухото на съпруга си: — Това е Хортенс. Хортенс е, Арчи, трябва да идеш да оправиш нещата. Моля те. Ти най-лесно ще станеш от мястото си.
Но точно в този момент Арчи искрено се забавлява. Между речта на Маркъс и коментарите на Мики се чувства все едно гледа два телевизора едновременно. Страшно осведомително.
— Накарай Айри.
— Не мога. Много е навътре, няма как да излезе — изръмжава тя и започва да шепти заплашително с ямайски акцент: — Не мое прросто да ги остаиш да изпеят прроклетата песен!
— Сам — обажда се Арчи, като се опитва да го достигне с шепот. — Сам, ти иди. И без това не ти се седи тука. Иди де.
Познаваш Хортенс. Кажи ѝ малко да намали звука. Ще ми се да чуя к'во се говори. Адски е осведомително.
— С удоволствие — изсъсква Самад и скача тутакси от стола, без да си прави труда да се извини, въпреки че жестоко настъпва Нина. — Няма нужда да ми пазите мястото.
Маркъс, който вече е прехвърлил около четвърт от подробното описание на седемте години живот на мишката, вдига поглед от доклада при надигналия се шум и млъква, за да проследи заедно с останалата публика отдалечаващата се фигура.
— Май някой току-що осъзна, че нашата история няма да завърши с щастлив край.
И докато публиката се смее и отново утихва, Мики смушква Арчибалд в ребрата.
— Ето, виждаш ли, така е по-добре. Малко хумор, да поразкърши нещата. Казано най-простичко, нали така? Не всички сме завършили в Оксфорд. Някои сме учили…
— В университета на живота — съгласява се Арчи и кима, понеже и двамата са минали оттам, макар и по различно време. — Няма по-добро образование.
Отвън: Самад усеща как решимостта му, уж непоколебима в момента, в който вратата хлопва зад гърба му, започва да се стопява, докато приближава застрашителните Свидетелки, десет на брой, нахлупили страховити перуки, изправени на парадните стъпала, задумкали с такава сила по тупаните, сякаш се стараят да изкарат не просто обикновен ритъм. Пеят с пълно гърло. Петима от охраната вече са преглътнали поражението и дори Райън Топс явно е стъписан пред този хоров Франкенщайн и предпочита да стои на известно разстояние на тротоара, където раздава броеве на "Стражева кула" сред многолюдната тълпа, поела към Сохо.
— А отстъпчица? — пита едно пияно момиче, вторачено в кичозната рисунка на рая от корицата, после прибавя списанието към брошурите с новогодишни оферти за клубовете, които стиска в другата си ръка. — А дрескод?
Леко притеснен, Самад потупва жената, която свири на триангел, по едрите като на ръгбист плещи. Впряга пълния речников запас, на който може да разчита индиец при обръщение към потенциално опасни възрастни жени от ямайски произход (акоевъзможпомоляизвинетеевентуалномоляпростете — човек се учи на този език по автобусните спирки), но барабаните продължават, металната свирка казу все така басово жужи, чинелите дрънчат. Практичните обувки на дамите продължават да скърцат в снега. А Хортенс Боудън, твърде възрастна, за да марширува на място, си седи на сгъваемия стол и строго оглежда танцуващите на Трафалгар Скуеър тълпи. Между коленете си стиска знаме, което гласи само: