определеното време е близо — Откровение 1:3
— Госпожо Боудън? — подхваща Самад в паузата между куплетите и пристъпва напред. — Казвам се Самад Икбал. Приятел съм на Арчибалд Джоунс.
И тъй като Хортенс не го поглежда, нито пък дава какъвто и да било знак, че го разпознава, Самад се чувства длъжен да задълбае по-надълбоко в сложната мрежа на взаимоотношенията им. — Съпругата ми е много близка приятелка на дъщеря ви, а също и доведената ми племенница. Синовете ми са приятели на…
Хортенс измлясква.
— Знам те кой си, човече. Ти ме познаваш, аз те познавам. Но в тоз момент на света има само два вида хорра.
— Питахме се само — прекъсва я Самад, предусетил, че следва проповед, която е най-добре да пресече в зародиш — дали не бихте могли малко да намалите шума… да речем…
Но Хортенс вече го надвиква, затворила очи, вдигнала ръка, и реди тържествено истината по отколешен ямайски обичай:
— Два вида хорра: онез, дето пеят в пррослава на Бога, и дрругите, дето го клеймят с рриск за душите си.
Обръща се. Изправя се. Развява бясно знамето към пияните орди, вдига го рязко нагоре, после го сваля — като водната струя на някой от фонтаните на площада, след това циничен фоторепортер, който има да запълва каре на шеста страница, я моли да повтори движението.
— Вдигни го малко по-високо, миличка — намества фотоапарата той, приклекнал на едно коляно в снега. — Хайде, да те видим колко си ядосана, точно така. Идеално!
Свидетелките извисяват глас, издигат песента към небесната твърд.
— "Душата ми жадува за тебе. Тялото ми чезне от копнеж по тебе в суха и изтощена земя, в която няма вода…" — запява Хортенс.
Самад наблюдава всичко и за голямо свое учудване установява, че всъщност не желае да я накара да млъкне. Отчасти защото е уморен. Отчасти защото е стар. Но най-вече защото би направил същото, макар и в името на нещо друго. Знае какво е да търсиш. Познава безводието. Изпитвал е жаждата, която те връхлита в непозната земя — ужасна, неутолима — жажда, която трае цял живот.
От това по-добре, здраве му кажи, мисли си. Здраве му кажи.
Вътре:
— Обаче още го чакам да стигне до онова място, дето там за кожата ми. Все още нищо по въпроса не съм чул, а ти, Арч?
— Не, още не. Предполагам, че има доста да говори. Революционна е тая работа.
— Е да, естествено… но като си плащаш парите, трябва да имаш избор.
— Ама ти не си плащал за билет, нали?
— Не, не съм. Но пак си имам очаквания. Принципът си е същият, не е ли така? Я, я тихо малко… стори ми се, че го чух да казва "кожа"…
Мики действително чува думата "кожа". По-точно в съчетанието "кожни папиломи". Посвещават им цели пет минути. Арчи не разбира и думичка. Но към края на тази част Мики изглежда доволен, сякаш е получил цялата информация, която му е била нужна.
— Аха, ето затова дойдох, Арч. Много интересно. Невероятно медицинско откритие. Бахти магьосниците са тия доктори.
— … и в това отношение — продължава Маркъс — той изигра ключова роля и беше незаменим съюзник. За мен този човек е не просто вдъхновение и пример за подражание, а до голяма степен и пионер в идеите, заложени в огромна част от този труд, особено в най-значимото си изследване, с което се запознах за първи път през…
О, колко мило. Да се отдаде дължимата почит на възрастния господин. А на него си му личи, че му е драго да го чуе. Даже май се просълзи леко. Така и не стана ясно как се казва. Но пак добре, че не си присвоява цялата слава. От друга страна, не бива да се прекалява. Като го слушаш Маркъс, излиза, че този дъртият е свършил всичко.
— Мътните го взели — обажда се Мики, който очевидно си мисли същото. — Май се пооля с хвалбите, а? Нали ти твърдеше, че уж Чалфън бил голямата работа?
— Може да са съучастници в престъплението — подмята Арчи.
— … успя да преодолее ограниченията, в момент, в който работата в тази област страдаше от сериозен недостиг на средства и изглеждаше обречена да остане в царството на научната фантастика. Дори само по тази причина той бе ръководният дух, ако може така да се каже, на изследователската група и както винаги, мой ментор — позиция, която заема вече двайсет години…