— А знаеш ли на мен кой ми е ментор? — обажда се Мики. — Мухаммад Али. Дума да няма. Единство на ума, единство на духа, единство на тялото. Голям човек. И невероятен боец. А когато каза, че е най-великият, нямаше предвид просто "най-великият".
— Така ли?
Абсолютно, мой човек — отвръща Мики, съвсем сериозен. — Каза най-великият на всички времена. Минало, настояще и бъдеще. Самоуверено копеле е този Али. Той е моят мен тор, това е положението.
Ментор… мисли си Арчи. Неговият ментор винаги е бил Самад. Но естествено, няма как да признае такова нещо на Мики. Звучи тъпо. Звучи странно. Но пък е самата истина. Винаги е бил Сами. В добро и зло. Дори ако светът вземе та свърши. Четирийсет години не бе взел нито едно решение без него. Добрият стар Сам. Сам уникалният.
— … така че ако някой заслужава лъвския пай от признанието за чудото, което виждате пред себе си, това е доктор Марк-Пиер Пере. Забележителен човек и невероятен…
Всеки миг се случва два пъти: вътре и вън, а това са две различни истории. Арчи разпознава името съвсем бегло, някъде дълбоко вътре в себе си, но вече се върти на стола, опитва се да види дали Самад се връща. Не го вижда. Вместо това забелязва Милат, който изглежда малко странно. Да, категорично изглежда странно. Особен е някак. Поклаща се лекичко на стола и Арчи не успява да улови погледа му, та безмълвно да го попита дали всичко е наред, понеже се е вторачил в нещо и когато Арчи проследява втренчения му поглед, установява, че и младежът гледа същата чудата картина: възрастен мъж, който рони пестеливи сълзи на гордост. Червени сълзи. Сълзи, които Арчи си спомня.
Но и Самад вече е разпознал тези сълзи. Капитан Самад Миа, който току-що е пристъпил беззвучно през модерната врата с нейния безшумен механизъм. Капитан Самад Миа, който спира за миг на прага, наднича през очилата си за четене и осъзнава, че единственият му приятел на този свят, човекът, с когото другарува от петдесет години, го е излъгал. И че крайъгълният камък на дружбата им е не по-устойчив от сапунен мехур. Че у Арчибалд Джоунс се крие много, много повече, отколкото си е представял Самад. Осъзнава всички тези неща едновременно, като при финала на долнопробен индийски мюзикъл. А после, с известна доза злорадство, стига до фундаменталната истина, до анагноризиса[59]: Това произшествие само по себе си ще ни крепи нас двамата, двете стари момчета, през следващите четирийсет години.Историята, която слага край на всички истории. Подаръкът, който не спира да дарява[60].
— Арчибалд! — Самад извръща поглед от лекаря, обръща се към своя лейтенант и прихва в ударен, писклив, истеричен смях; чувства се като невеста, която поглежда младоженеца с безкрайно разбиране точно в мига, когато всичко между тях се е променило завинаги. — Ах, ти, двулична твар, мошеник, мисамата, беханчот, сарибича, сюта марани, харамзидда…
Самад се заплита в ругатните на родния си бенгалски език, преливащи от лъжци, кръвосмесители, синове и дъщери на свине, хора. Които правят орална любов със собствените си майки…
Но дори преди този миг, или поне едновременно с него, докато публиката гледа с интерес, слисана от възрастния тъмнокож мъж, който крещи на възрастния бял мъж на чужд език, Арчи усеща, че се случва и нещо друго, в пространството се долавя някакво движение, наченки на движение в цялата зала (индийците в дъното, момчетата, дето седят до Джош, Айри, която поглежда от Милат към Маджид и от Маджид към Милат, сякаш е футболен съдия) и вижда, че Милат ще е пръв, че Милат посяга като Панде. А Арчи е гледал телевизия, виждал е и в реалния живот и знае какво означава това посягане, затова се изправя. Затова тръгва. Така че, когато пистолетът излиза от джоба, той е там — там, но без монета, на която да разчита, озовава се там преди Самад да успее да го спре, без никакво алиби, там, между решението на Милат Икбал и неговата цел, като онзи кратък миг между мисъл! А и думите, онази мимолетна намеса на спомена или разкаянието.
В някакъв момент в тъмното бяха спрели да крачат из равната местност и Арчи побутна доктора напред, накара го да застане точно пред него, та да го вижда.
— Стой на място — каза му, когато докторът неволно бе пристъпил на лунната светлина. — Не мърдай, мамка ти.
Искаше да види злото, чистото зло; мига на голямото осъзнаване, трябваше да го види — и едва тогава би могъл да продължи, както се бяха разбрали. Но докторът бе изкривен от болка, изглеждаше немощен. Лицето му беше омазано бледочервена кръв, сякаш деянието вече бе извършено. Арчи не беше виждал толкова съсипан човек, така безвъзвратно смазан. И тази гледка донякъде поохлади ентусиазма му. Изкушаваше се да каже: Изглеждаш точно както аз се чувствам, понеже, ако собственото му пулсиращо главоболие и гаденето от алкохола, дето се надигаше в стомаха му, можеше да приеме образ, то този образ стоеше пред очите му. Но никой не проговори; постояха известно време, облещени един срещу друг над заредения пистолет. Арчи имаше странното усещане, че би могъл да сгъне този човек, вместо да го убива. Да го сгъне и да си го пъхне в джоба.