— Виж, съжалявам за тая работа — обади се той отчаян след трийсет дълги секунди мълчание. — Войната приключи. Нямам нищо лично срещу теб… но приятелят ми, Сам… нали разбираш, в безизходица съм. И така…
Докторът примигна няколко пъти, като че ли трудно контролираше дишането си. Накрая пророни през червените от собствената му кръв устни:
— Нали докато вървяхме… каза, че бих могъл да се покая…?
Без да сваля ръце иззад тила си, човекът понечи да коленичи, но Арчи поклати глава и простена.
— Знам какво казах… но няма никакъв… просто ще е по-добре, ако… — Млъкна тъжно и изимитира натискането на спусъка и отката на пистолета. — Не мислиш ли? Искам да кажа, че ще е по-лесно… като цяло?
Докторът понечи да каже нещо, но Арчи отново поклати глава.
— Никога не съм го правил, а и съм малко… ами подпийнал съм, честно казано… доста пих… та няма никакъв смисъл… да стоиш и да ми говориш, а и вероятно нищо няма да разбера, нали, така че…
Арчи вдигна ръце, докато ги изравни с челото на доктора, затвори очи и запъна ударника на пистолета.
Гласът на доктора скочи с една октава.
— Цигара?
И ето в този миг нещата започнаха да се объркват. Както някога за Панде. Трябваше да го застреля още на мига. Май.
Но вместо това отвори очи и видя как жертвата му се мъчи да измъкне омачкан пакет цигари и кутийка кибрит от горното си джобче, досущ като нормален човек.
— Може ли, моля? Преди да…
Арчи издиша през носа си всичкия въздух, който бе поел, за да убие човек.
— Не мога да откажа последно желание — отвърна, понеже така беше гледал по филмите. — Имам огънче, ако искаш.
Докторът кимна, Арчи драсна клечката и докторът се приведе, за да запали.
— Е, побързай все пак — обади се Арчи след малко; никога не бе успявал да устои на изкушението на безсмислен спор. — Ако имаш да казваш нещо, казвай. Нямам цяла нощ.
— Може ли да говоря? Разговор ли ще водим?
Не съм казвал, че ще водим разговор — отвърна рязко Арчи. Понеже това беше тактика на нацистите от филмите (а кой друг, ако не Арчи ще знае — та нали бе прекарал първите четири години от войната в кино "Одеон" в Брайтън в гледане на трепкащите образи на филмови нацисти) — опитват да се измъкнат с приказки. — Казах да говориш, а после ще те убия.
— А, да, разбира се.
Докторът избърса лице с ръкав и погледна любопитно момчето, да провери дали наистина говори сериозно. Изглеждаше съвсем сериозен.
— Е, ами… ако мога да обобщя… — Устата му висна отворена в очакване Арчи да вмъкне някакво име, но име така и не се чу. — Лейтенант… ако мога така да обобщя, лейтенант, струва ми се, че сте изпаднали в нещо като… морална дилема.
Арчи нямаше представа какво означава морална дилема. Прозвуча му като море, рало и диадема. Объркан, изтърси онова, което винаги казваше в подобни ситуации:
— Как пък не!
— Ъъъ… Да, да — потвърди доктор Болен, набрал известна смелост — все още не го бяха застреляли, а вече беше минала цяла минута. — Струва ми се, че сте изпаднали в дилема. От една страна… не вярвам, че искате да ме убиете…
Арчи изпъна рамене.
— Виж сега, слънце…
— А от друга страна, сте обещали на фанатизирания си приятел, че ще го направите. Но има и друго.
Треперещите ръце на доктора неволно чукнаха цигарата и Арчи видя как пепелта се посипва като сив сняг върху ботушите му.
— От една страна, чувствате дълг към… към… родината и към онова, което считате за правилно. От друга страна, аз съм човек. Разговарям с вас. Дишам и кървя досущ като вас. А и не знаете със сигурност какъв човек съм. Разчитате единствено на слухове. Така че, разбирам затруднението ви.
— Нямам никакви затруднения. Ти си в затруднение, слънце.
— И въпреки това, макар да не съм ви приятел, имате дълг и към мен, понеже съм човек. И ми се струва, че се разкъсвате между различните видове дълг. Въобще смятам, че сте се озовали в много интересна ситуация.