Арчи пристъпи напред и вдигна дулото на пет сантиметра от челото на доктора.
— Приключи ли?
Докторът се опита да каже да, но успя само да заекне.
— Добре.
— Чакай! Моля те. Познаваш ли Сартр?
Арчи въздъхна, подразнен.
— Не, не, не, нямаме общи приятели — сигурен съм, понеже имам само един приятел, а той се казва Ик-Бол. Виж, ще те убия. Съжалявам, но…
— Не ми е приятел. Философ е. Сартр. Мосю Жан-Пол.
— Кой? — тросна се Арчи, възбуден, изпълнен с подозрение. — Звучи ми като французин.
— Французин е. Велик французин. Срещнах го за кратко през четирийсет и първа, когато беше в затвора. Тогава ми описа проблем, който, струва ми се, е подобен на твоя.
— Казвай де — бавно отвърна Арчи. Истината бе, че малко помощ нямаше да му е излишна.
— Проблемът на млад френски студент — продължи доктор Болен, като се мъчеше да овладее дишането си; така се потеше, че в ямката на шията му се бяха събрали две локвички, — който би трябвало да се грижи за болната си майка в Париж, но същевременно да замине за Англия, да помага на Свободните французи в борбата срещу националсоциалистите. И така, като имаме предвид, че съществуват много видове би трябвало — човек би трябвало да дава пари за благотворителност например, но невинаги го прави; би било идеално, но не е задължително, — като имаме това предвид, как би следвало да постъпи студентът?
Арчи изсумтя подигравателно.
— Ама че тъп въпрос. Помисли само. — Той размаха пистолета, отмести го от лицето на доктора и се потупа по слепоочието с дулото. — В края на краищата ще направи онова, което му се струва по-важно. Или обича страната си, или майка си.
— Ами ако и двете неща му се струват еднакво важни? Тоест родината и старата му майка? Ами ако е длъжен да направи и двете?
Арчи не се впечатли особено.
— Е, тогава да си избере едното и да действа.
— И французинът беше на вашето мнение — отвърна докторът и се опита да се усмихне. — Ако нито едно от задълженията не може да бъде пренебрегнато, тогава изберете едно от двете, както казвате и вие, и запретвайте ръкави. В крайна сметка, човек твори себе си. И носи отговорност за творението си.
— Ето ти значи отговора. Край на разговора.
Арчи се разкрачи, разпредели тежестта си, готов да поеме отката, и отново запъна ударника.
— Но… но… помислете… моля, приятелю… опитайте се да помислите. — Докторът се свлече на колене, вдигайки облак прах, който се надигна и падна обратно като въздишка.
— Ставай — преглътна Арчи, ужасен от кръвясалите очи, от ръката на крака му, а после и от устата върху обувката му. — Моля, няма нужда да…
Но докторът се вкопчи в коленете на Арчи.
— Помислете, моля, всичко може да се случи… Възможно е тепърва да изкупя вината си в очите ви… а е възможно и да грешите — не е изключено решението ви да се върне да ви преследва, както решението на Едип, ужасяващо, осакатено! Няма как да сте сигурен!
Арчи сграбчи доктора за кльощавата ръка, издърпа го в изправено положение и се разкрещя:
— Я слушай, приятелче. Сега вече ме разстрои. Не мога да предвиждам шибаното бъдеще. Утре като нищо светът може да свърши. Но това трябва да го направя сега. Сам ме чака. Моля те — довърши, защото ръката му трепереше и решимостта му се топеше, — моля те, престани да дрънкаш. Не мога да гадая бъдещето.
Но докторът отново рухна като гумена играчка.
— Не… не… не можем да гадаем бъдещето. Никога не бих предположил, че животът ми ще свърши в ръцете на дете… Коринтяни I, тринайсета глава, стих осми до десети: "Пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме; но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати". Но кога ще дойде съвършеното? Аз лично се уморих да чакам. Ужасно е да знаеш само отчасти. Ужасно е да няма съвършенство, човешко съвършенство, след като всъщност е възможно. — Докторът се надигна и се опита да докосне Арчи, но Арчи в този момент се дръпна назад. — Ако само бяхме достатъчно смели да взимаме решенията, които трябва да се вземат… да изберем измежду онези, които си заслужава да бъдат спасени, а останалите… нима е престъпление да искаш…
— Моля те, моля те — примоли се Арчи и с ужас установи, че плаче, не с кървави сълзи като доктора, а с гъсти, прозрачни, солени. — Не мърдай. И моля те, престани да говориш. Моля те.