— Хайде, пухчо! — нададе глас един от кухненските работници на Мо и с дръжка на метла взе да подръчква Варин по задника на всяка сричка. — Размърдай си дебелия индийски задник, Ганеша, и свали от там гнусната пихтия.
Мо отри потта от челото си, изпухтя и обиколи с поглед Крикълуд, инспектира изхвърлените фотьойли и парчета килим — външните свърталища на кварталните пияници; огромните зали със слот машини, долнопробните закусвални и черните таксита — всички бяха обложени с лайна. Някой ден, вярваше Мо, Крикълуд и жителите му ще имат причина да му благодарят за всекидневната касапница; някой ден на нито един мъж, жена или дете по Бродуей няма да се налага да смесва част почистващ препарат с четири части оцет, за да мие лайната, покапали върху света. Не е лайно лайното — повтори тържествено той, — гълъбът е лайното. Единствен Мо в целия квартал проявяваше пълно разбиране. Чувстваше се като истински будист по този въпрос — добронамерен към целия свят, — докато не фиксира колата на Арчи.
— Аршад!
Кльощав младеж с лукав поглед и тънички извити мустаци, облечен в четири различни нюанса на кафявото, излезе от магазина с окървавени длани.
— Аршад! — едва се сдържаше Мо, забучил пръст по посока на колата. — Момчето ми, ще те попитам само веднъж.
— Да, абба? — пристъпи от крак на крак Аршад.
— Какво е това, да му се не види? Какво прави това тука? В шест и половина чакам доставка. В шест и половина ще ми цъфнат петнайсет глави добитък. Трябва да ги пренеса в склада. Това ми е работата. Разбираш ли? Чакам месо. Та съм озадачен… — Мо придоби изражение на невинно объркване. — Защото бях останал с впечатлението, че тук пише съвсем ясно: "Зона за доставки". — Посочи разпадаща се дървена щайга с надпис: СПИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО ЗА ВСИЧКИ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА ВСЕКИ ДЕН. — Е?
— Не знам, абба.
— Ти си ми син, Аршад. Не те държа на работа, за да не знаеш. Него го държа на работа, за да не знае — пресегна се през прозореца и зашлеви Варин, който ситнеше с риск за живота си покрай улука като въжеиграч, фрасна го с такава сила по тила, че момчето за малко да падне. — Тебе те държа на работа, за да знаеш. Да обработваш информация. Да осветляваш великата тъмнина, обгърнала непонятната вселена на Създателя.
— Абба?
— Иди виж какво прави колата там и реши проблема.
Мо се скри от прозореца. Минута по-късно Аршад се върна с обяснението.
— Абба.
Главата на Мо изскочи обратно в рамката на прозореца като заядлива кукувица от швейцарски стенен часовник.
— Диша изгорели газове, абба.
— Моля?
Аршад сви рамене.
— Изкрещях му през прозореца на колата да се маха, а той вика: "Тровя се с изгорели газове, остави ме на мира". Така вика.
— Никой няма да се трови с изгорели газове на моя територия! — избълва Мо, докато слизаше по стълбите. — Нямаме разрешително.
На улицата Мо се приближи до колата на Арчи, дръпна кърпите, които запушваха процепа в прозореца откъм шофьорското място, и с груба животинска сила смъкна стъклото с петнайсетина сантиметра.
— Чуваш ли, господине? Нямаме разрешително за самоубийства. Това място е халал. Кашер, ясно? Ако ще ми умираш тука, мой човек, най-напред трябва да ти изцедя кръвта до капчица, така да знаеш.
Арчи с мъка отлепи глава от волана. И в онзи кратък миг между съсредоточаването върху потната грамада на тъмнокожия Елвис и осъзнаването, че животът все още не го е напуснал, получи нещо като знак свише. Хрумна му, че за пръв път от раждането му насам Животът каза "да" на Арчи Джоунс. Не просто "бива" или "така и така си почнал — карай нататък", а категорично потвърждение. Животът си искаше Арчи. Беше го изтръгнал ревниво от челюстите на смъртта и го бе приласкал в обятията си. Макар Арчи да не бе сред най-изтъкнатите представители на Живота, Животът си го искаше, а и Арчи — за голяма своя изненада — пожела Живота.
Трескаво заспуска и двата предни прозореца и напълни дробовете си до пръсване с кислород. Между вдишванията обсипваше Мо с благодарности — по бузите му се търкаляха сълзи, дланите му бяха вкопчени в престилката на неговия спасител.