— За нищо не ставате! — погна го надолу по стълбите Санта еди-коя си. — Жена ви не е добре с главата, а вие какво!
Арчи притисна хувъра до гърдите си и го внесе в пълния с народ хол, където под погледа на няколко чифта изпълнени с укор очи извади кутията си с инструменти и подхвана ремонта.
— Виж го ти него — обади се една от италианските баби, по-пищната, с големите шалове и по-малкото бенки, — взел всичко, капиш? Ума ѝ взел, миксера взел, старата уредба взел — взел всичко без дюшеме. Да се поболее човек…
Жената от общината, която дори в сухо време приличаше на дългокосместа котка, подгизнала до мозъка на костите, закима утвърдително с ръбатата си глава.
— Отвратителна работа, хич не ми разправяйте, направо е отвратително… и естествено, викат нас да оправяме кашата; вместо ей тоя идиот тука да…
В този момент се намеси и медицинската сестра:
— Госпожата не може да стои тук сама, нали?… Сега, след като този се изнесе, горкичката женица… се нуждае от приличен дом, от…
Тук съм — напираше му на Арчи да изкрещи — ето ме тук, пред вас, стоя пред очите ви. А миксерът си е мой.
Арчи обаче не беше скандалджия. Послуша ги още петнайсетина минутки, като междувременно изпробваше смукателната сила на прахосмукачката върху парчетата вестник, докато накрая бе обзет от чувството, че Животът е гигантска и толкова невъзможно тежка раница, че му се стори безкрайно по-лесно да зареже целия си багаж тук, край пътя, и да прекрачи в тъмнината, макар че това означаваше да изгуби всичко. Не ти трябва миксер, Арчи, момчето ми, не ти трябва прахосмукачка. Само те дърпат надолу като камък на шията. Просто остави раницата, Арч, и отлитай при щастливците в небето. Нещо лошо ли имаше в това?
На Арчи — в едното му ухо жужаха бившата му жена и роднините ѝ, а в другото клювкаше прахосмукачката — му се стори, че Краят е неизбежно близо. Нищо лично към Бог или когото и да било. Просто имаше чувството, че идва свършекът на света. И ще му е нужно повече от долнопробно уиски, коледни курабийки и миниатюрна кутийка бонбони "Куолити Стрийт" — всичките ягодови вече излапани, — за да оправдае навлизането в нова календарна година.
Той търпеливо оправи хувъра и изпрахосмучи хола с особена педантична категоричност, като завираше накрайника в най-труднодостъпните ъгълчета. Тържествено хвърли монета (ези — живот, тура — смърт) и не изпита нищо специално, когато се озова облещен срещу танцуващия лъв. Кротко откачи маркуча на хувъра, прибра го в един куфар и за последен път си тръгна от дома.
Ала смъртта не е проста работа. А самоубийството не може да бъде включено в списъка със задачите, които да отметнеш, докато жулиш оребрения тиган и подпираш крачето на дивана с тухла. Самоубийството е решението да не правиш, да не правиш; въздушна целувка, изпратена към забравата. Кой каквото ще да казва, самоубийството изисква кураж. То е за герои и светци, за най-тщеславните сред тщеславните. Арчи не беше от тях. Той бе човек, чиято роля във Великия вселенски замисъл можеше да бъде изразена посредством познатите съотношения: песъчинка: плаж капка: океан игла: копа сено В продължение на няколко дни отлага волята на монетата и само обикаляше насам-натам с колата, с маркуча на хувъра до себе си.
Нощем се взираше през предното стъкло в нереалното чудовищарско[3] небе и не за пръв път се замисляше за собственото си нищожество на фона на универсума — осъзнаваше какво е да си малък и безроден. Мислеше си за вдлъбнатинката, която би оставил в света, ако изчезнеше, и тя му се струваше нищожна, абсолютно пренебрежима. През останалото време се чудеше дали "Хувър" е станало нарицателно за прахосмукачка или — както твърдяха някои — е просто марка. А маркучът на хувъра през цялото време лежеше на задната седалка като огромен отпуснат член, присмиваше се на безмълвния му страх, на несигурните стъпки, с които Арчи се доближаваше до екзекутора си, и се подиграваше на безсилието и нерешителността му.
После, на 29 декември, Арчи отиде да се види със стария си приятел Самад Миа Икбал. Вярно, уж не си подхождаха кой знае колко, но пък Самад беше най-старият му приятел — бенгалски мюсюлманин, с когото се бяха сражавали рамо до рамо по времето, когато дългът повеляваше да се сражават; приятел, който му напомняше за онази война; онази война, която за мнозина бе свързана със спомените за тлъст бекон и нарисувани чорапи[4] ала за Арчи бе синоним на пушечни изстрели, игра на карти и вкуса на парлив чуждоземски алкохол.
— Арчи, стари мой приятелю — посрещна го Самад с топлия си, сърдечен тембър. — Време е да загърбиш всичките тези проблеми с жена си. Опитай да заживееш нов живот. Това ти трябва. А сега, точка по въпроса: плащам твоите пет шилинга и вдигам с още пет.