Седяха в новото си любимо място, билярдбара. О'Конълс", играеха покер с три ръце — двете на Арчи и едната на Самад (дясната ръка на Самад беше саката, със сивкава кожа и неподвижна, мъртва във всеки смисъл, нищо че в жилите ѝ течеше кръв). Заведението, където се срещаха всеки ден на вечеря, съвместяваше кафене и игрална зала и беше собственост на многочленно иракско семейство с някакво кожно заболяване.
— Я ме виж мене. Като се ожених за Алсана, изведнъж ми дойде нова тръпка за живот, нали разбираш? Тя откри пред мен нови възможности. Толкова е млада, толкова жизнена — като глътка свеж въздух. Искаш съвет? Ето ти моя съвет. Откъсни се от стария си живот — той не струва, Арчибалд, скапал се е. Не ти се отразява добре. Ама никак.
Самад го погледна с искрено съчувствие, защото Арчи наистина му беше много скъп. Войнишкото им приятелство бе разсечено от трийсет години раздяла и живот на различни континенти, но през пролетта на 1973 година Самад бе пристигнал в Англия — мъж на средна възраст, решен да започне нов живот със своята двайсетгодишна невеста, дребничката Алсана Бегам, с лице като месечина и умен, проницателен поглед. В пристъп на носталгия и понеже Арчи беше единственият му познат на Острова, Самад потърси другаря си от фронта и се засели в същия лондонски квартал. И дружбата между двамата мъже започна да се възражда бавно, но сигурно.
— Играеш като пълен левак — отбеляза Самад и долепи печелившите дами гръб в гръб. Превъртя ги с показалеца на лявата си ръка с елегантно движение и те се изсипаха върху масата ветрилообразно.
— Стар съм — хвърли картите си Арчи. — Стар. Кой ще ме вземе? То и първия път беше достатъчно трудно.
— Глупости говориш, Арчибалд. Още не си срещнал подходящата. Тази Офелия, Арчи, тя не беше подходяща за теб. Доколкото си ми разказвал, не е ставала дори тогава…
Намекваше за лудостта, поради която Офелия през половината от времето си въобразяваше, че е домашна прислужница на прочутия ценител на изкуството от петнайсети век Козимо Медичи.
— О, има я, със сигурност съществува — само че в грешната епоха! Просто това не е нейното време. Може би даже не е нейното хилядолетие. Съвременният живот е хванал тази жена напълно неподготвена и изотзад. В главата ѝ няма нищо. Мозъкът ѝ се е скапал. А ти? Ти си бръкнал в гардероба и си грабнал грешния живот, сега трябва да го върнеш. Освен това не те е дарила с деца… а живот без деца, Арчи, за какво ни е? Ей затова е вторият шанс; о, да, има втори шанс в живота. Повярвай ми, знам го. Ти — продължи той, докато събираше монетите от по десет пенса с болната си ръка — изобщо не биваше да се жениш за нея.
Пустата му дистанция на времето. Винаги прави нещата толкова ясни.
Накрая, два дни след тази дискусия, рано сутринта на първи януари болката стана толкова непоносима, че Арчи повече не можеше да се придържа към съвета на Самад. Затова реши да умъртви собствената си плът, да отнеме собствения си живот, да се отклони от пътя с тъй много грешни завои, подмамил го дълбоко в пущинака и накрая съвсем изчезнал като изкълвана от птиците диря от трохи.
Когато купето започна да се изпълва с въглероден окис, Арчи бе споходен от пословичното превъртане на кинолентата. Визуалното му преживяване се оказа кратковременно, лишено от назидателни нотки и не особено забавно — метафизичният еквивалент на речта на Кралицата. Скучно детство, несполучлив брак, безперспективна работа — тази класическа троица — проблясваха пред погледа му скорострелно, смълчано, тук-там с по някой диалог: всичко беше почти дословно същото като при първоначалното случване на събитията. Арчи не вярваше кой знае колко в съдбата, но явно предопределението си беше направило специален труд целият живот да му бъде поднесен като фирмен коледен подарък — преждевременно и същият като на всички останали.
Разбира се, няма как да се пропусне войната; той участва във войната, макар само последната година — беше едва на седемнайсет, но въпреки това го мобилизираха. Не на фронтовата линия — съвсем не. Но двамата със Самад, стария Сам, Самибой, все пак имаха какво да разкажат. Арчи дори имаше парче шрапнел, загнездено в крака му, и с готовност го показваше на всеки желаещ — само че такива много-много не се намираха. Вече никой не искаше да се говори за това. Темата за войната беше като патрав крак или загрозяваща бенка, косъм в носа — хората отвръщаха очи. Ако някой попиташе: "Е, и какво си постигнал в живота?" или "Кой е най-яркият ти спомен?" хм, бог да пази Арчи, ако споменеше войната; апатични погледи, потропване с пръсти, всеки се натиска да черпи следващия път. Никой не ще и да знае.