Тим Уестлий (по-известен като Мерлин) най-накрая пропусна до слуха си настоятелното звънене на входната врата. Надигна се от кухненския под, запроправя си път през морето от окапали тела и отвори, при което се озова лице в лице с мъж на средна възраст, от главата до петите в сиво рипсено кадифе и с монета от десет пенса в отворената длан. По-късно, докато разказваше случая и имаше време да помисли, Мерлин стигна до извода, че във всеки час от денонощието рипсеното кадифе си е ужасно стресираща материя. Предпочитана от хазяи. И от данъчни. Учителите по история прибавят и кожени кръпки на лактите. А да се сблъскаш с рипсено кадифе в цялата му прелест в девет сутринта на първия ден от новата година си е направо смертелно привидение, от което бълва чиста проба отрицателна енергия.
— К'во става, готин? — примигна на прага Мерлин, щом видя пред себе си озарения от зимно слънце мъж в рипсено кадифе— Енциклопедии или Бог?
Арчи забеляза, че хлапето има неприятния навик да акцентира върху някои думи, като описва с глава широка окръжност от дясното към лявото рамо. Накрая, завъртял пълен кръг, кимаше няколко пъти.
— Щото ако са енциклопедии, имаме си бол, в смисъл, нали, информация… Ако пък е Бог, сбъркал си адреса. Тука сме малко на черешата. Знаеш, такова, нали — завърши Мерлин, като направи онова с кимането и понечи да затвори вратата.
Арчи поклати глава, усмихна се и остана на мястото си.
— Хм… о'кей ли си? — попита Мерлин с ръка на дръжката на вратата. — да помогна? Друсан ли си?
— Видях обявата — каза Арчи.
Мерлин си дръпна от джойнта, явно започваше да му става забавно.
— Оная обява ли? — наведе се и проследи погледа на Арчи. Белият чаршаф, провесен от прозорец на горния етаж. С едри разноцветни букви се четеше: ДОБРЕ ДОШЛИ НА КУПОНА ЗА КРАЯ НА СВЕТА, 1975 година.
Мерлин сви рамене.
— Аха, сори, готин, обаче край нямаше. Кофти такова. Или пък късмет — додаде дружелюбно. — Зависи от гледната точка.
— Късмет — разпали се Арчи. — Сто процента, чиста проба късмет.
— Значи ти, такова, си фиксирал транспаранта, а? — попита Мерлин и отстъпи от прага, в случай че мъжът се окаже агресивен или шизо. — Ти от тия ли си? Направихме си майтап, такова, не беше сериозно.
— Да кажем, че ми хвана окото — каза Арчи с все още блеснало като на психично болен лице. — Просто си карах по улицата и търсех къде, в смисъл, нали, къде да изпия едно, все пак е първи януари, нали, клин клин избива и прочие… сутринта ми беше малко тежичка… и това тука ми дойде ей така. Хвърлих ези-тура и си викам: защо не?
Мерлин следеше озадачен посоката, в която се обръщаше разговорът.
— Ами то… купонът иманяма приключи, пич. А и ми се виждаш, как да кажа, в напреднала възраст… един вид… — Мерлин внезапно се почувства неловко; под пъстроцветната африканска роба дашики той беше добросърдечно момче от средната класа, възпитан на уважение към по-възрастните. — Искам да кажа — обади се след неловка пауза, — че хората вътре са малко по-младички, отколкото може би си навикнал, такова… Нещо като комуна сме.
— Но тогава бях толкова по-стар — запя Арчи дяволито песента на Дилън отпреди десетина години, — сега съм много по-млад.
Мерлин посегна зад ухото си и дръпна една цигара, запали и смръщи вежди.
— Виж, пич, не мога просто ей така да пускам всеки срещнат в къщата, нали тъй? Такова, може да си полицай или да ти хлопа дъската, или…
Но нещо в лицето на Арчи — едро, невинно, симпатично очаквателно напомни на Тим за думите по повод християнската благотворителност, които отчужденият му баща, пасторът на Снеърбрук, всяка неделя произнасяше от амвона.
— Аре бе, какво пък толкова. Мамка му, първи януари е. Я влизай.
Арчи се промуши покрай Мерлин и закрачи по дълъг коридор, от двете страни на който имаше общо четири стаи с отворени врати и стълба към горен етаж, а в дъното се виждаше градина. Подът беше застлан с отпадъци от всякакъв вид — животински, минерални, растителни; от единия до другия край на коридора бяха проснати завивки, под които спяха хора — червено море, което неохотно се отдръпваше встрани при всяка стъпка на Арчи. Вътре в стаите, в различни ъгълчета, протичаше обмен на телесни течности: целуване, кърмене, чукане, повръщане — всичко, за което неделната притурка от вестника на Арчи предупреждаваше, че е възможно да се види в комуна. За кратко в главата му се повъртя идеята да скочи в кюпа, да потъне сред телата (разполагаше с цялото това ново време, огромни количества време, което се процеждаше между пръстите му), но в крайна сметка реши, че е по-целесъобразно да удари нещо твърдо. Продължи с усилие напред по коридора, докато стигна другия край на къщата и излезе в скованата от студ градина, където групичка хора, отказали се от надеждата да си намерят място в топлата къща, се бяха примирили със студената ливада. Подмамен от мисълта за уиски със сода, Арчи се отправи към масата за пикник, където пред погледа му се изпречи бутилка с формата и цветовете на "Джак Даниълс" — като мираж сред пустинята от празни винени бутилки.