Види се, Славчо разбра съкрушенията на турчина, та му каза:
— Остави мене да ти покажа!
Турчинът го изгледа сепнато, па се изсмя презрително:
— Ах, ти, керата гявур, много си хитър бил!
Славчо се умълча.
— Та ти ме мислиш толкова глупав, щото да пусна вълка в гората? Старо пиле е Ахмед ага.
Истина, че старо пиле беше Ахмед ага, но Ахмед ага не можеше да намери средство да се докопа тая нощ до имането без личното съдействие на разбойника. Той стоеше смаян и яростта му изново заблещя в очите, които засвяткаха застрашително въз разбойника.
— Жена ми само може да ти покаже — каза изведнаж Славчо, като че ненадейно му хрумна това в главата.
— Жена ти? Тя знае?
— Не.
— А защо казваш, че може?
— Аз ще й разправя и тя тогава ще иде с тебе да ти покаже.
— Ама тая нощ!
— Тая нощ. Повикайте я…
Ахмед ага помисли, па погледна подозрително.
— Защо твоята жена?… Не можеш ли разправи на мъж, на някой друг селянин, когото аз ти доведа?
— Не ща.
— Защо не щеш?
— Вие утре ще ме откарате за София, дето ще ме обесят. Аз искам да видя жена си за последен път.
— А ако не ща да викам нея?
— Няма нищо да обадя другиму.
— А мангалът знаеш ли, че е готов?
— Прави, каквото щеш.
Навън изпяха втори петли.
— Пак си бил хитър, гявурджик — каза притворено-благосклонно Ахмед ага, — добре, бива.
Той излезе, сбута заптието на стълбите, което хъркаше и му каза:
— Иди доведи тука Славчовата булка; кажи й, че Славчо иска да я види.
— Ами ако не ще по това време? — попита заптието.
— Хвани я за косата и насила я доведи, кюлхане! — скара му се началникът.
Заптието си наметна ментана и излезе из дворската вратня. При тоя шум махленските кучета лавнаха; но всичко останало потъваше в дълбоко мълчание.
След четвърт час две сенки влязоха в Недювия двор и голямата нова вратня се хлопна и заключи зад тях. Това беше заптието и Славчовица. То я поведе тихо по стълбите към зимника и се обади на вратата му. Тя се отвори тогава и заптието пусна Славчовица вътре, асам остана навън на поста си.
Славчо впи жадни, радостни погледи към жена си.
— Добре дошла, Вълкано — каза той тихо.
— Славчо, Славчо, и това ли дочаках, да те видя така? Божичке, какво имало да ми дойде на главата! — задума тя с разплакан глас, като си търкаше ръцете от скръб и отчаяние.
— Не грижи се, Вълкано, няма нищо.
— Ами защо си ме викал? — попита тя насълзена.
— Да те видя, невясто, кой знае ще ли се видим вече…
— Мъжо, мъжо! — завайка Вълкана.
— Владко какво прави?
— Здрав е Владко…
— Ами ти как се поминуваш?
— Пусти Славчо! Какво се вдаде да те хванат тъй… Кой сега да ти мисли мъките от тия поразеници — бъбреше Вълкана, без да обръща внимание на турчина.
Турчинът разбираше български и улавяше всяка дума от тоя интимен разговор на двамата съпрузи.
Той се скара и се приближи до тях:
— Е, какво се забъбрахте? Славчо, думай сега, какво ще думаш на булката си, зере време няма кой да губи с вашите, вай, вай…
— Вълкано, ела насам — пробъбра Славчо с очи засветлели.
Вълкана пристъпи близо до него, като го гледаше жално в очите.
Той впери своите в нейните и хвана да й шушне нещо.
Турчинът се пак разсърди.
— Гявур, скришно няма да приказвате… Де, приказвайте и аз да чуя!
И Ахмед ага се приближи и се изправи до двамата.
— Невясто — подзе Славчо тихо, но с разтреперан малко глас, — ти знаеш Синият бряг къде е…
— Знам, Славчо.
— Харно — забележи самодоволно Ахмед ага.
— При Синия бряг от горня страна има големи камъни… Ти ги знаеш, дето играехме, когато бяхме малки?
— Знам ги, Славчо, камънете… — каза Вълкана доста позачудена от тия въпроси, които нямаха нищо общо със страшното положение.
— Ти ги знаеш хубаво тия камъняци, нали?
— Знам ги, Славчо.
— Добре, добре — продума пак Ахмед ага.
Изведнаж турчинът отхвръкна два разкрача назад се гътна, та падна възнак. Главата му се блъсна с тила в земята. Подир тоя внезапен шум, който произведе падането на това тяло, настана тишина. Турчинът се не по-ръдна. Кръв заля главата му и накваси пръстта. Една тънка струйка кръв шурна и из устата му.
Вълкана остана като вкаменяла.
Славчо цял трепереше и очите му с безумен поглед стреляха жертвата. Защото разбойникът беше възчакал и извардил Ахмед ага да се приближи до него и беше го ритнал с гигантския си крак в корема. Той беше събрал в тоя удар всичката мощ и пъргавина на своите железни мускули, всичката буйност на един раздразнен звяр, кипежа на всичкото си озлобение, мъстителност и отчаяние. Той беше пресметнал силата на блъсъка си така, щото подир него турчинът да не може да кръкне. От решителния резултат на тоя удар зависеше животът му, спасението му. И турчинът не кръкна.