— Вълкано, вземи му ножа и разсечи въжата — поръча Славчо на жена си.
Тогава невястата се свести и влезе в ролята си. Тя разсече въжето, което пристягаше мъжа й за стълпа.
— Чакай сега и друго — каза тя, като захвана да срязва и връзката, що скопчваше Славчовите ръце отзад.
— Не трябва — рече той и в същия миг, под силата на нечовешкия му напор, въжето пропука и се разкъса.
Един път от всякакви окови освободен, Славчо се хвърли въз трупа, измъкна двата му пищова и ги овря в пояса си, грабна ножа из резтрепераните ръце на Вълкана, та го заби в гърдите на турчина и отвори вратата.
— Чакай аз да мина пръв.
И той изскокна на стълбите, за да отвори път. За щастие, заптието дремеше, завито с ямурлука си. Като чу бързи стъпки около себе си, то се повдигна и извика:
— Ти ли си, Ахмед ага?
Тогава Славчо се извърна от най-горното стъпало, на което се намираше, и цапна с ятагана заптието по главата и го приспа там.
Вратнята беше заключена. Тъмнината беше доста гъста. Славчо се спря в нерешителност. Но след мигновено озъртане той поведе жена си към обора, покачи се на наклонената му стряха, подаде ръка на жена си, па се издигна и тя при него и се хвърлиха на улицата.
В същия миг удареното заптие на стълбите, било че издаде вик, било че се сгромоляса надолу из тях, про-изведе някакъв шум, та се разбудиха дворските псета. Когато умните животни подушиха кръв, те залаяха и завиха страшно и след малко цялото село гърмеше от зловещи кучешки лаеве, а чорбаджи Недювият двор — и от виковете и глъчката на заптиетата.
Нощта вече преваляше, когато двамата бежанци се найдоха къде Влашко село, в самите поли на Стара планина. Славчо не остави жена си в Бели Мел, защото добре знаеше, че вместо него тя щеше да пострада от мъстителността на турците. Тя по никой начин не би могла да ги увери, че е невинна в убиването на Ахмед ага — и умът на едно дете щеше да разбере, че не друг, а тя е убила, за да освободи мъжа си от връзките. Те даже и не бяха разсъждавали за това. Те и двамата бяха хукнали да бягат заедно, тласкани от същото чувство, и нито бяха помислили за последствията, които влачеше Вълканиното бягане. Само когато призори поседнаха на една висока, заградена от изток с букове полянка на хълбока на планината, те се сетиха за онова, което бяха забравили да мислят: Вълкана спомни за детето си и за къщата. Тя всичко сега напущаше на произвола на съдбата! Тя нямаше свои в Бели Мел, за да може да се надява, че ще приберат Владка и ще запазят къщата й. Подир избягнатата опасност тя силно се смути от тая нова и съкрушителна грижа.
— Ами Владко, ами къщата? — извика тя болезнено и неволно.
— Дявол да ти вземе къщата! — избъбра Славчо, като си завързваше добре навоя.
— Славчо, тй не си гледал стока, та не ти е мило — беляза му Вълкана… — Хайдутин дом гледа ли?
— Мен ми е мило само за Владка… Дявол ти взел къщата.
И Славчо се навъси, па надзърна внимателно през буките, като че искаше да види нещо.
Вълкана се обади:
— Та аз за Владка ти казах, човече… Кой сега ще погледне клетото?… Ония ще го утрепат… Ами какво да се прави сега, Славчо?
— Какво ще правим?… Ще вървим!
— Ще вървим, ще вървим, боже… Ами Владко? — изпъшка Вълкана, но се пресече, като видя строгия поглед на Славча.
Види се, Славчо имаше причина да е строг, или пък някакво лошо предчувствие го правеше да се безпокои.
Утринта наближаваше. Зазоряваше се на изток. Утринният вятър излезе и залюшка тихо клонете на буките. Далечни шумове на пробуждащата се природа се разнесоха чак дотука, животът даваше да се чувствуват първите му трептения… Петлите от Влашко село се чуха — тяхното дрезгаво кукуригане първо размъти рязко съня на заспалия въздух. Няколко клончета над главите на бежанците зашумолиха; птичка някаква прехвръкна между тях и пак се закрепи в листата, за да възчака първите блясъци на зората. Славчо и Вълкана се умълчаха няколко време. Тежки мисли се въртяха из умовете им… Пълна неизвестност ги заобикаляше. Денят ги заварваше в тая планина голи, гладни, беззащитни, гонени… Вълкана страшно пъшкаше. Владко пълнеше душата й, сълзи — очите й. Мъчителна, невъзможна й беше тая раздяла с мило чедо, но тя не смееше да се оплаква пак на Славча и неговото чело беше помрачено, навярно и него същите мисли, а може би и по-тежки обладаваха. Дали той няма още страх от турци, та тъй е на щрек? Тя го попита: