— Сполай ти, чорбаджи, хай прощавай — каза Найден, па нарами си торбата на тоягата и тръгна да си върви.
Бедният овчар, види се, положително не разбра заплашването, което се криеше в Недювите думи.
Това разсърди чорбаджи Недя.
Тоя желаеше, щото Найден да го разбере и да предаде Славчу истинския му отговор.
Той го повика.
— Бре, говедо, ти ме не разбираш! — каза му раздразнено Недю.
Найден не проумяваше.
— Кажи на оня кръвник-катилин, нека заповяда на Илинден у дома, аз ще нагостя не само него и другарите му, ами и всичките гарвани и орли, дето хвъркат тъдява — с месата му… А главата му ще забучи хей там на плета си да плаши фтичките.
Найден овчарят го изгледа уплашено:
— Не правиш добре, чорбаджи… Славчо лошо може да ти направи.
— Да не си и ти негов ятак, магаре! — извика Недю.
— Пази боже!
— Хай пилей се!
Недю постепенно дохождаше в по-голям гняв.
— Прощавай, чорбаджи.
И Найден се запъти и се изгуби из тъмнината на улицата.
Найден мина из две улици, възви из третя и почука на един вратник.
Тъмнината беше гъста навсякъде, а улицата пуста.
Две овчарски кучета излаяха на двора и се хвърлиха върху вратнята, в която забиха ноктите си.
Но тозчас утихнаха. Инстинктът им позна, че на вратнята чука не чужд човек.
И действително Найден беше пред своята вратня и псетата бяха негови.
Едно момиченце отвори.
Найден се запъти към една стая, през книжния прозорец на която светеше светило, и влезна.
Вътре не беше пусто.
Имаше четворица мъже, селяни, всеки седеше с облегната на рамо пушка.
Един от тия хора се познаваше, че има исполински ръст и атлетическо телосложение. Широките му плоски рамена даваха мярката на мощно развити гърди. Почернялото му и изпечено лице свидетелствуваше, че той е имал много работа с пековете, с ветровете, със зимните студове и с природните стихии. Очите му светеха ярко, но спокойно под извитите тънки вежди, които съвсем не хармонираха с грубата и силно дебелашка осанка на лицето му и снагата му.
Другите трима нямаха силната снага на този, но като него бяха с лица, калени от свободния въздух, с погледи блестящи, само по-живи. Единът от тях само рязко се отличаваше от всичките други по отсъствието на мустаци. Той беше съвършено кьосе.
Чудно, това кьосе беше оставило настрана пушката и вместо нея прегръщаше едно дете. Той така повече приличаше на майка, отколкото на разбойник.
Защото, както и читателят се досеща вече, ние имаме пред себе си част от Славчовата дружина, в която влизаше и Вълкана. Исполинът беше сам Славчо, останалите двама бяха белимелци.
С Найдена, който беше потаен другар на юнаците, дружината се увеличи на пет души.
Всичките опряха в него очи.
— Е, какво, Найдене? — попита Славчо.
— Не ще.
— Не ще ли?
— Дявол проклет! — каза Найден, като захвърли торбата си в ъгъла.
— Ти разкажи по-тънко — каза войводата.
Найден разказа всичкия разговор, който има с Недя.
— Та той се заканва да ми набучи главата на плетището си? — попита Славчо със светнал от гняв поглед. Найден потвърди.
— Дека е той сега?
— Остана дома си.
— Вълкано, остави Владка, ставайте всички! — заповяда Славчо.
Види се, че всички бяха съгласни с решението, което угаждаха, че взема внезапно Славчо, и бяха още по-отрано готови да последват войводата, дето ги поведе.
Вълкана остави детето си настрана.
Владко забъбла безпокоен и с разплакан вид:
— Мамо, мамо!
— Стой тука, чедо, мама сега ще се върне, ще идем на гости у един чорбаджия — каза му Вълкана, като премяташе въз шаяченото си кебенце пушката.
Но понеже Владко продължаваше да хленчи умолително за майка си, тя се наведе пак, та го целуна няколко пъти по главата, па излезе навън на двора, дето я чакаха вече другарите.
Тук се посъвещаваха малко.
— Ние ще се прехвърлим откъм Стаменови, Найдене? — обърна се Славчо към овчаря, също взел пушката си.
— Откъм Стаменови през зида по крушата ще се спуснем у Недювия двор.
— Ти ще минеш най-напред.
— Аз ще мина най-напред; кучетата ме познават, да ги прикоткам…
— Жена му и децата му няма да закачаме.
— Само Недя.
— Какво ще го правим?
— Да го претупаме ли?
— Не, не е добре.
— Какво ще го направим?
— Вие оставете на мене Недя чорбаджи — каза авторитетно Славчо.
Подир малко шушнене още в тъмнината дружината излезе.
Най-напред вървеше Славчо и успоредно с него Вълкана. Останалите троица идеха отзад.
Звездите блещукаха тихо на спящото небе. Приро-ата почиваше цяла вече. Тъмните клонове на орехите другите дървета с вида на мълчаливи таинствени чудо-юца вдигаха тъмниТе си фигури наоколо.