На улицата беше се възцарила още по-пълна пустота.
Само стъпките на петима души се чуваха.
След десетина минути дружината се спря пред оградата на Недя. Найден тури крак на рамото на едного от другарите си и ловко се прехвърли у Недюви.
Сутринта селото беше твърде развълнувано.
Мълвата се бе пръснала, че разбойници отвели Недя чорбаджи в гората, отвели го из къщата му тъй, както спал!
Никой не се съмняваше, че това е работа на Славча.
Селяните искрено в сърцето си зарадваха се, че Славчо ги отърва от селския изедник.
Но какво ще стане сега? Няма ли пак да налетят заптиета, да изпитват, да връзват и да съсипват света?
И на всеки час смущението и страхът в Бели Мел се уголемяваха.
Те още повече пораснаха, когато напълно се убедиха селяните, че не друг, а сам Славчо, същият Славчо е бил тая нощ тук с дружината си.
Намериха накрай селото до брега на Огоста един от големите камъни там отхлупен, под него дълбока дупка изровена, а по изкопаната пръст разсипани бели меджидиета и няколко лири.
Значи, тук е била закопана видинската хазна и тя тая нощ едвам е била изровена от Славча!
В Недювата къща беше раздирателен плач от домашните му.
Но само там беше плач.
Всякъде другаде из селото усещаха жива радост за изчезването на Недя.
— Нали падна той в ръцете на Славча, няма да излезе жив от тях — казваха си селяните.
— Най-после тъй и трябваше, падаше му се.
— Господ да дава сила на такива юнаци като Славча, което попипнат, попипнато бива, майстор синчага.
Други казваха:
— Наистина Недю е по звяр и от турчин и по-добре него да премахне Славчо — отколкото десет турци!
Такива и подобни на тях жестоки излияния на злорадство предизвикваше голямото нещастие на Недя чорбаджи.
Доста време се измина и никой не знаеше какво е станал Недю.
Обади се от селския мухтар на правителството в Берковица за изчезването на Недю; дохождаха пак заптиета, изпитваха, търсиха и в село, и в околностите, но никаква следа от загубения Недя не намериха.
Най-после властта махна с ръка и заряза преследването.
— За един крастав гявурин не си струва трудът — казаха те.
На Петковден ставаше хоро в Бели Мел. Хорото — пъстра верига от моми и невести, от ергени и юнаци, еднакво накичени и пременени — люшкаше се на голямото равнище пред Недювата къща.
Две гайди ручаха и веселостта на младото белимелско поколение нямаше граница.
Освен играещите големи купове селяни се трупаха отвън и отвътре хорото, за да гледат на зачервенелите от игра и щастие напети девойки.
А слънцето весело грееше от синьото небе и сипеше в природата като по пролет благодатни и животворящи лъчи и правеше всичко, що можеше да ги чувствува, вижда и поима, да трепти от жизнерадостни вълнения. Високите върхове на Стара планина величаво открояваха своя рязък профил в хоризонта, ту тънещи в синия лазур, ту завенчани от сребристопамучни облаци. Пожълтелите вече поляни на хълбоците и гърба на планините почиваха страстно, голи, свободни под сладостното сияние на това чудно есенно слънце. По-насам вдигаха се по-ниско силуетите на гористите бърда и висове, които се трупаха в подножието на Балкана с тъмнозеления шар на габрака си, ярко позлатяван от слънчевите лучи. Те бяха покрити с една тайнствена ефирно прозрачна мъгла, която им даваше вълшебността на една туманна картина. На север от селото голите ридове и пусти възвишения мълчаливо, може се каза, тъжовно гледаха насам, неосенени ни от една шумяща горица; сякаш че те имаха вида на обезнаследени някакви същества, които гледаха със завист на разкошните дрехи, с които са покрити другите. Никакво трептене от живот по тях. Някакво мършаво стадо овце незабележно пъпли по тях: това стадо прилича повече на камънаци.
А голямото хоро пред чорбаджи Недювата къща все по-живо и по-пияновесело се люшка. Гайдата замлъкнала вече и хорото скача по ритъма на песента. Песента я пеят всичките моми из един път и с увлечение, защото тя е нова и всеки разбира нейното значение. И за всекиго има интерес тя. Да, песента е нова. Ето я: